— А сега? Накъде? — осмели се да попита Арлийн. — Чувствам се съвсем безпомощна, въпреки онова, което научихме.
— Мисля, че трябва да се върнем в Рим — той се опита гласът му да прозвучи по-убедително. — Там, където е изчезнал кардинал Павелич, където е бил застрелян отец Виктор, където Сет и Ледената висулка са видели сметката на Гато, а навярно и на Медичи.
— Но каква е връзката между тези събития? — малко по-бодро запита Арлийн.
— Между синовете на елитните убийци на Хитлер и изчезването на кардинала ли? Не съм сигурен, че има такава, поне не пряка. Сет и Ледената висулка не са отвлекли кардинала, в противен случай нямаше да го търсят. Искат да разгадаят какво е станало, както и ние. Но защо, все пак? Какво им влиза в работата? Какво може да накара синовете на двама бивши нацистки убийци — при това бащите им са били врагове — да обединят усилията си в търсенето на изчезнал кардинал? Още от самото начало не догледахме най-важното. Кардиналът е ключът към загадката. Ние си го представяме само като едно църковно лице, заемащо висок пост, а не като човек. Кой е бил той? Не знаем нищо за него.
Дру запали двигателя и подкара надолу. След малко край него мина едно рено, шофирано от мъж, което се движеше в посока към Цюрих. Отблизо го следваше друга кола — фолксваген голф. Караше го жена, която се бе втренчила в реното пред нея и очевидно се стараеше да не го изпусне от погледа си. Дру бе сигурен, че никога преди това не ги е виждал, но изпита необяснима симпатия. Той караше след тях и така стигнаха в долината. Не знаеше накъде отиват, но те двамата с Арлийн трябваше да стигнат до летището на Цюрих и оттам да вземат първия самолет за Рим.
Сол намери място за колата в претъпкания паркинг на гарата в Цюрих. Чертите на лицето му бяха изопнати от преумора. „Май ми дойде твърде много. Трябваше да си поотпочина в пещерата“ — помисли си той. Събра сили, излезе от реното и го заключи. Продължаваше да ръми. Погледна към багажника, където бе открил автоматично оръжие, пластични експлозиви, три паспорта с кредитни карти към тях и шофьорски книжки на хората, които бяха наели колата.
„Не биха рискували да пренесат всичко това през швейцарската граница. Получили са нещата тук, след като са влезли в страната. Което означава, че не са действали самостоятелно. Имат свръзки и организация, която ги подпомага. Смятали са, че няма да се интересуваме от тях, а час по-скоро ще избягаме. Иначе щяха да изпратят някой след нас за всеки случай. Грешен ход“.
Ерика се приближи с фолксвагена. Сол се качи отпред до нея.
— На няколко пъти кривна волана — каза му тя. — Имаш много уморен вид. Целият си пребледнял. Не ти ли е добре?
— Да оставим това. Трябва да се обадя по телефона — закашля се той.
— А след това една дама има желание да се погрижи за теб.
— Ще ти припомня обещанието — усмихна се Сол. — Карай към езерото.
Можеше да използва някой от телефоните на гарата, но по навик избягваше да прави това, защото знаеше, че службите за сигурност често ги засичат. Когато минаваха по „Банхофщрасе“, той посочи една кабина.
— Предполагам, че е толкова безопасен, колкото и всеки друг уличен телефон.
Ерика спря.
— Продължавай да се движиш наоколо — нареди й той и слезе. Вдигна слушалката и пусна швейцарска монета.
Дрезгав глас му отговори на немски:
— Цветарски магазин „Цюрих“.
— Искам да направя важна поръчка. Моля, свържете ме с международния отдел.
— Работили ли сте досега с нас? Ще ни бъде необходим номерът на банковата ви сметка, за да извършим доставката.
— Той представлява едно име.
— По-точно?
— Ромул.
— Ще направя справка в компютъра и ще проверя дали служителят от отдела е тук — отговори след кратко колебание гласът.
— Кажете му, че съм открил един цветарски магазин, за който едва ли знае нещо.
— Сигурен съм, че ще прояви интерес, стига да мога да го намеря.
— Положително ще можете.
Сол погледна часовника си. След около четиридесет секунди чу друг глас, този път говореше на английски:
— Какви цветя искате да изпратите?
— Рози. Обаждам се от една телефонна кабина в Цюрих. Поръчката е за хлебопродавница „Блек Бред Бейкъри“ във Виена. Псевдонимът на моя приятел там е Покмарк. А това е номерът в кабината. Нямам възможност да звъня от друго място. Моля, да му предадете веднага да ми се обади. Кажете му, че искам да разговаряме за услугата, която иска от мен.
— Ще трябва да изчакате малко.
Сол знаеше, че онези бързо ще открият откъде се обажда и ще проверят дали наистина е този, за който се представя.
— Разбирам. Само направете така, че той все пак да ми се обади.