Сол затвори и погледна стъклото на кабината, по което се стичаше дъжд. Видя Ерика, която минаваше с фолксвагена и окуражаващо й махна. Остана да чака вътре. Стъклото се запоти от топлия въздух, който издишаше. Ерика продължи да обикаля около мястото.
След десет минути телефонът иззвъня. Той грабна слушалката. Отново се чу немска реч, но като че ли с американски акцент:
— Обаждам се във връзка с някакви цветя, които сте искали да ми изпратите.
— Говориш ужасен немски, Покмарк.
— А ти, както винаги, нарушаваш правилата. Обеща да не ни търсиш.
— Искам да обсъдим онова, което ми се случи съвсем наскоро във Виена.
— Нямаме нищо общо — бързо отговори Покмарк.
— Знам. Но открих кой има. Ще има да се чудиш. Сега ли да ти кажа или ще говорим от друг телефон?
Отсреща замълчаха.
— Ромул?
— Да, слушам.
— Наистина ли имаш с какво да ме изненадаш?
— Страхотно.
— Не искаш ли да наемеш стая в хотел? За наша сметка.
— Къде?
— Сигурно вече са намерили кабината, от която се обаждаш.
— Да, има един отвън, който стои там от пет минути. Сигурно му е доста студено на дъжда.
— Ще се опитам да ти се обадя довечера.
Оттатък затвориха. Сол излезе навън. Един мъж с прошарена коса бе застанал под стряхата на близката сграда, опитвайки се да се скрие от дъжда.
— Обичате ли цветя? — запита го Сол.
— Рози.
— Знаете ли някой приличен хотел наоколо?
— Разбира се — отговори мъжът.
Колата на Ерика се показа от ъгъла и приближи.
— О! Много е горещо!
— Трябва да се изпотиш, за да ти излезе настинката.
— Повече ми хареса както ме стопли снощи.
— Това ще оставим за после. А сега събличай всичко и влизай във ваната.
Той свали дрехите си и бавно се потопи в горещата вода. Тя му изтърка гърба. Докато го бършеше, той й се усмихваше.
— Хайде, изпълни обещанието си.
— Скоро ще имаме посещение — поклати глава тя.
Той направи гримаса.
— Освен това имаш нужда от сили. Трябва да си хапнеш.
Бяха направили поръчка да им донесат вечерята в стаята. Сол тъкмо се облече и на вратата се почука. Попита дали им носят вечерята. След като получи положителен отговор, отвори вратата. Лицето на келнера, който влезе с количка в стаята, бе покрито с белези от шарка.
— Надявам се, че нямаш нищо против — каза Покмарк и затвори вратата. — Поръчах ядене за трима. Не съм хапвал нищо от закуска.
— Всичко е за сметка на фирмата — каза му Сол.
— Точно така. И всички ние се надяваме, че онова, което предлагаш, си заслужава нашето гостоприемство.
— Нямаше да се обадя, ако не мислех така. Дори ще надмина очакванията ви.
Преди пет минути Сол изпитваше глад, а сега изобщо не му се поглеждаше към блюдата върху масичката.
— А това сигурно е Ерика — каза Покмарк. — Досега не съм имал удоволствието да се запозная с вас — той стисна ръката й и наля три чашки кафе. Нито Сол, нито Ерика се докоснаха до техните. Покмарк опита неговото.
— А сега, да видим как стоят нещата. Имахме някаква уговорка. След това пренебрегнахме факта, че нарушихте обещанието да живеете далеч от цивилизацията. В замяна предложихте да ни направите някаква услуга. Но за да имаме максимална полза от вас, ние ви помолихме да не се обвързвате нито с нас, нито с което и да било друго разузнаване. Трябваше да бъдете съвсем независими. Можете ли да твърдите, че обаждането ви днес не е в нарушение на обещанието? Постоянно следим да не ни подслушват, но човек никога не може да бъде напълно сигурен. Възможно е някое разузнаване вече да знае за вашето обаждане. Казал си псевдонима си. Но съществува вероятност… не много голяма, но не и за пренебрегване, да е бил дочут от нечие неприятелско ухо. Подложил си на риск характера на задачата, която искахме да ти възложим.
— Мисля, че вече съм си изпълнил задължението.
— Трудно ми е да си представя как точно е станало — Покмарк отпи глътка кафе.
— Като достигнах до информация, с която вие не разполагате.
— Това го чух и по телефона. Бъди по-точен. От какъв характер е?
— Разговорът ни подслушва ли се?
— Говорим насаме.
— Разбира се. Но дали всичко казано се записва?
— Предполагам, че ще поискаш да ме претърсиш — вдигна рамене Покмарк. Извади миниатюрен магнетофон от джоба на бялото си сако и го постави на масичката до леглото. Сол чуваше въртенето на ролките въпреки разстоянието, което ги делеше.
— Само толкова? — запита Сол. — Няма ли безжичен предавател? — и се запъти към количката.
— Стига вече. Остави. Ще повредиш механизма — каза Покмарк. Повдигна бялата ленена покривка и под нея се показаха микрофон и мощен предавател на долния рафт. — А сега доволен ли си?