Имената на събралите се бяха Абрахам, Даниел, Ефраим, Джоузеф, Яков, Моше, Натан и Симон. Бяха около шестдесет-седемдесет годишни и всеки от тях имаше татуиран на ръката си номер.
— Всичко ли е наред? — запита Ефраим.
Той погледна приятелите си. Те кимнаха.
— Механизмите са в готовност — обади се Натан. — Остава само да ги задействаме. Още една седмица и край.
— Господ да ни е на помощ — каза Абрахам.
— Да, справедливостта най-после ще възтържествува — каза Яков.
— Не без наша помощ — допълни Абрахам. — Това, което правим, не е похвално. Но трябва да го извършим докрай.
— Напротив, нашата намеса бе необходима — противопостави се Моше.
— След толкова години, какво ще спечелим?
— Нима изминалото време има значение? Важно е да има справедливост, както тогава, така и сега. Или се съмняваш в нейния смисъл? — запита Симон.
— Да не би да ни подтикваш да се откажем и да им простим? — запита Джоузеф.
— Да се откажем ли? — повиши глас Абрахам. — Разбира се, че не. Да останем пасивни би било равностойно да се оставим да ни унищожат — той замълча. — Но да умееш да прощаваш е добродетел. А понякога хората наричат най-долното отмъщение раздаване на справедливост. Ние сме народ, избран от Бога, и трябва да се защитаваме, когато се наложи. Но дали ще останем богоизбрани, ако се оставим да ни ръководят най-ниски страсти?
— Щом не одобряваш нашите действия, защо просто не се оттеглиш? — запита го Яков.
— Недей така — обади се Джоузеф. — Абрахам е прав да повдига тези въпроси. — Ако не се ръководим от морала, наистина ще си навлечем презрението на обществото.
— Признавам си, че това изобщо не ме интересува. Ръководи ме само омразата — каза Ефраим. — И до днес не мога да забравя труповете на родителите ми, на братята и сестрите ми. Само едно искам, само към едно се стремя с всички сили — да отмъстя.
— И аз имам не по-малко причини от теб да ги мразя — отговори Абрахам. — Но не бих желал да се поддавам на емоции. Само чувствата, които те карат да направиш нещо полезно имат смисъл.
— Ние уважаваме твоето мнение — каза Ефраим. — Но сигурно всички ние се стремим към едно и също, макар и водени от различни подбуди. Позволи ми да ти задам само два въпроса.
Абрахам го изчака да се изкаже.
— Мислиш ли, че онези, които са се облагодетелствали от нашето страдание, трябва да запазят тези богатства и да им се радват?
— Не, това не е справедливо.
— И аз така мисля. А дали можем да оставим греховете на бащите да бъдат повторени от синовете им?
— Не, не трябва да оставяме злото да процъфтява. Кълновете трябва да бъдат унищожавани още в зародиш.
— Но в този случай те вече са израснали. Налага се да действаме, нима не разбираш? А дали някои го правят само за отмъщение, това няма значение. Важни са последиците, те ще бъдат положителни за нас.
В стаята настъпи тишина.
— Всички ли са съгласни с плана? — запита Джоузеф. Присъстващите кимнаха, Абрахам също, но с явна неохота.
— Тогава да похапнем заедно — каза Ефраим. — В знак на нашия възобновен съюз, който ще положи началото на дълго отлагания край.
Мексико сити.
Аарон Розенберг седеше между двама от своите телохранители на задната седалка на бронирания си мерцедес и гледаше към олдсмобила пред тях, в който пътуваха още хора от охраната. Обърна се назад, за да види и крайслера, който също бе пълен с персонал, осигуряващ неговата безопасност. Измъчваше се от мисълта, че жена му и нейният бодигард бяха останали сами и си представяше какво правят, необезпокоявани от никого. Освен това се боеше от новите методи на тормоз, които можеха да измислят „Нощта и мъглата“, за да напомнят за съществуването си. Бе утроил броя на охраната около дома си, когато излизаше навън. Не тръгваше никъде с мерцедеса си без да бъде подсигурен отпред и отзад с други коли. Въпреки всичко, никога не би напуснал дома си днес, ако не бе абсолютно необходимо, ако не го бе повикал един от онези мъже, на които не можеше да откаже. „Няма две мнения по въпроса“ — мислеше си той. — „Аз не съм господар на себе си.“
Процесията се движеше със средна скорост по „Пасео де ла Реформа“. Скоро завиха наляво, като напуснаха очертанията на задушния град и се отправиха към прохладата на именията край езерото Чалко. Приближиха добре познатата му просторна къща с червени керемиди на покрива, която наскоро бе ремонтирана за негова сметка. Плувният басейн отзад, откъдето се откриваше чудесен изглед към езерото, бе подарък от Розенберг за домакина. Многобройните прислужници и градинари получаваха заплатите си от банковата сметка, в която той внасяше значителна сума на първо число всеки месец.