„Това е да се занимаваш с такъв бизнес“ — мислеше си той. — „Зависим си от други хора“. В такова потиснато настроение излезе от колата и тръгна към имението.
Посрещна го високопоставен служител в полицейското управление на Мексико сити. Фамилията му бе Хавес. Бе облечен с шорти и яркочервена риза, опъната на оформеното му шкембенце. Бе обут със сандали. На лицето му се появи нещо като усмивка, при която тънките му мустачки дори не помръднаха.
— Колко мило, че ни посетихте, господин Розенберг.
— За мен винаги е удоволствие, капитане.
Розенберг тръгна след него. Минаха покрай прохладната сянка на къщата и отидоха отзад при басейна, където слънцето ослепително блестеше. Стори му се странно, че не му предложиха нищо за пиене и започна леко да се притеснява.
— Моля, изчакайте ме тук — каза капитанът. Влезе през една плъзгаща се врата откъм задната част на къщата и скоро се върна с малък пакет в ръка. — Получих информация, която ще ви заинтересува.
— Нещо неприятно ли?
— Вие ще кажете — капитанът отвори пакета и извади голяма чернобяла снимка. Подаде я на Розенберг.
— Не разбирам — той се вледени от страх. — Защо ми показвате тази снимка на немски войник от Втората световна война? — Розенберг вдигна очи към Хавес.
— Не е обикновен войник, а офицер. Казаха ми, че чинът му е „оберфюрер“. Извинете за лошото произношение. Числи се към Totenkopfverbande или така наречената военна единица „Черепи“. Виждате металната емблема на шапката му — череп. Виждате и двойната светкавица на нашивките — символът на SS. Снимано е толкова отблизо, че дори надписът на токата на колана може да се прочете — „Моята лоялност е моята чест“. Внимателно разгледайте фона — купища трупове. Тази военна единица — „Черепите“ — се е занимавала с изтребването на евреите.
— Няма защо да ми разказвате за Холокоста — наежи се Розенберг. — Защо ми показвате тази снимка?
— Не можете ли да познаете този офицер?
— Не, разбира се. Откъде ще го познавам?
— Страшно прилича на баща ви, чиято снимка ми дадохте преди няколко месеца, когато ме помолихте да се заема с издирването му.
— Този човек тук не е моят баща.
— Не се опитвайте да ме лъжете — озъби му се Хавес. — Сравнявал съм ги най-подробно. Добавете бръчките! Махнете малко коса! Останалата си я представете леко прошарена! Малка намеса на пластичната хирургия и ще се окаже, че е точно баща ви!
— Но как може един евреин да бъде есесовски офицер?
— Баща ви не е евреин, нито пък вие. Истинското ви фамилно име е Роденбак! Малкото име на баща ви е Ото, а вашето Карл! — Хавес извади нови документи от плика. — Ето тази снимка, например. Една и съща е — както върху есесовската му карта за самоличност, така и във формуляра за получаване на виза за Мексико. Само имената са различни. Скоро властите ще научат кой е бил той! Ще бъде съобщено и на съответните длъжностни лица в САЩ, а и двамата знаем, че там държат на отношенията си с Израел и претендират, че не са безразлични към нацистките военни престъпници.
— Откъде научихте всичко това? — Розенберг стоеше като вкаменен.
— Не очаквате от мен да ви разкрия източниците си, нали? — Хавес разтвори ръце в знак на учудване и добра воля. — Чудя се колко ли ще ми платите, за да не обърна нужното внимание на информацията и да убедя началниците си, че сигурно има някаква грешка?
На Розенберг вече му се повръщаше от капитана. Изнудването нямаше край. За известно време си купуваше спокойствие. Но само за малко. Докато имаше пари, за да си го осигури. Мислеше си и за опасния товар, който пътуваше към Средиземно море. Този път положението наистина беше катастрофално.
— Колко искате? — запита направо той.
Алчното пламъче в черните очи на капитана никак не го успокои.
Сент Пол, Минесота.
Уилям Милер прекоси залата за коктейли с любезна усмивка, поздравявайки своите познати, и се отправи към мъжа в далечния ляв ъгъл. По телефона онзи се бе представил като Слоун. Твърдеше, че е от Асошиейтед прес и иска да разговарят за бащата на Милер.
Слоун отвърна на поздрава му по същия начин с усмивка, като стана и му протегна ръка.