Погледнаха се изпитателно.
— Получили сте нещо по пощата? — запита Слоун. — По телефона споменахте за някаква мръсотия.
— Наистина ли сте журналист?
— Честен кръст.
— По дяволите — преглътна Милер, ядосан на себе си. — Извинете, че избухнах, когато ми позвънихте. Мислех, че…
— Затова сме тук. За да обсъдим станалото — Слоун посочи с ръка към една маса.
Седнаха един срещу друг. Слоун бе към тридесет и пет годишен, нисък, с развит гръден кош, с оредяла тъмна коса и интелигентен поглед.
— Какво имахте предвид под „мръсотия“?
— Снимки.
— На?
— Нацистки концлагери. Трупове. Пепелища — Милер започна да разтрива челото си. — О, боже, баща ми изчезна. А след това някой изрисува огромен череп на дъното на басейна ми.
— Череп ли?
— А сега се появихте и вие.
— И предположихте, че…
— А вие не бихте ли предположил? Жена ми не знае за снимките.
— Почакайте малко — помоли го Слоун. — Това, което ми разказвате, има връзка с моята информация. Ще ви разкажа всичко, до което успях да се добера, и ще видим какво ще се получи.
— Доказателства?
— Моля?
— Вие сте репортер от „Асошиейтед прес“. Легитимирайте се.
Слоун въздъхна и извади журналистическата си карта.
— Всеки може да си направи такава — каза му Милер.
— Посочен е телефонен номер. Централният офис на АП.
— Добре. Но всеки може да наеме някого, който да отговаря на телефона, като съобщава името на агенцията.
— Точно така. Обзалагам се, че с тази развита фантазия имате поне няколко версии кой уби Кенеди, например. Или че Обединените нации са под контрола на търговци на наркотици. А хеви-метъл-рокът е измислица на Дявола.
Милер се разсмя, макар и не много весело.
— Е, щом все още можете да се смеете на себе си, положението не е чак толкова лошо.
— Чудно ми е. Казахте, че искате да разговаряме за моя баща. По-точно?
— Имам връзки в Министерството на правосъдието. Както се казва, симбиоза. Аз им правя услуги, като пиша статии за тях и издигам обществения им престиж, а те от своя страна понякога ми дават информация за някой интересен случай.
— Все още не разбирам. Каква е връзката между Министерството на правосъдието и моя баща?
— Някой им изпратил документи, които са предизвикали техния интерес и започват разследване.
Милер така здраво стисна чашата си, че за малко не я счупи.
— Вече съвсем се обърках. Пълна идиотщина.
— А след като и баща ви е изчезнал…
— Знаете за това?
— Реших, че оставате единствено вие. Няма с кого друг да разговарям за това.
— Е, добре — уморено рече Милер. — Не ми спестявайте нищо. Слушам ви. Готов съм да чуя и най-лошото.
— Баща ви се казва Франк Милер. Но според данните той всъщност е Франц Мюлер, бивш офицер от хитлеристката армия. По чин „Оберщурмбанфюрер“. — Слоун произнесе думата на немски малко провлачено. — По време на войната е командвал подразделение, наречено „Einsatzgruppen“. Специална бойна единица, която е следвала редовната германска армия в новозавладените от нея територии — Чехословакия, Полша, Русия. Унищожавали са всеки попаднал на пътя им евреин. Застрелвали са ги на място или са ги подкарвали като стадо към изкопани ями, за да им бъде по-лесно да ги погребат, след като наказателният отряд си свърши работата. Броят на убитите по този начин само в Русия надхвърля половин милион.
— Да не би да искате да кажете, че в Министерството на правосъдието подозират, че моят баща е участвал в това безумие? Нацистки масов убиец?
— Не само подозират. Убедени са в това. Твърдят, че имат доказателства. Смятат, че баща ви е изчезнал, защото е научил за разследването. Според тях той е избягал от съдебно дирене. Добре ли се чувствате? Изведнъж ужасно пребледняхте.
— Проклетият ми живот като че ли се срина из основи, а вие ме питате как съм. Господи, аз… Слушайте, някой трябва да сложи край на цялата тази лудост. Само защото името на бащи ми прилича на името Франц Мюлер…
— О, не е само това. Министерството не би се заело с разследване, което се базира на толкова несигурна информация. Баща ви е емигрирал от Германия. Знаехте ли?
— Разбира се. След войната. Заедно с много други германци. Какво незаконно има в това?
— Но известно ли ви е, че е сменил името си?
По лицето на Милер премина тръпка.
— О, боже, но вие знаете това — досети се Слоун.
— Нека да ви обясня. Знаех, но не в подробности. Каза ми, че е променил името си — да прилича на американско, за да избегне антигерманските настроения след войната.
— А че е бил немски офицер?