— Не искам да слушам тези глупости — Милер стана.
Слоун се опита да го спре, като внимаваше да не го ядоса.
— Но ще ви се наложи да изслушате всичко, когато дойде следователят. Аз на ваше място щях да използвам днешния разговор като генерална репетиция и докато съм на нея, да си мисля над следното. Ще бъде от голяма полза за семейството ви, ако пресата се отнесе с разбиране към случая.
— С разбиране ли? — учуди се той.
— Миналото се връща в живота на едно семейство и проваля бъдещето на всички, без те изобщо да имат някаква вина. Ще излезе много ефектна статия от това. Във ваша полза. Ако предположим, че казвате истината, за онова, което ви е разказал баща ви.
— Да, така е — Милер отново седна. — Не мога да повярвам, че някой иска да обвини баща ми в…
— Оставете обвинението настрана. Мен ме интересува дали вие сте знаел за неговото минало. Искрено ли вярвате, че е невинен?
— По дяволите, да!
— Отговорете ми тогава. Казвал ли ви е, че е бил немски войник?
— Случваше се да се разприказва, когато започна да остарява. Споменаваше, че към края на войната всички мъже, някои още съвсем момчета, били мобилизирани. Въпреки че нямал опит, му дали чин сержант и му наредили да отбранява някакъв мост, който Съюзниците атакували. Той се скрил, докато минала пукотевицата, а след това се предал.
— Не ви ли се стори странно, че бивш немски офицер е емигрирал в Америка? Едва ли е било обичайна практика.
— И затова ми е разказвал. Немските военнослужещи са били затваряни в специални лагери за военнопленници. Съюзниците не се отнасяли особено добре с тях и никой от задържаните не е знаел колко дълго ще остане там. Затова номерът е бил да намериш труп на цивилен, от когото да вземеш дрехи и документи за самоличност, преди да те заловят. По този начин баща ми е бил отведен в лагер за бежанци, а не за военнопленници. Прекарал е там повече от година, преди да обърнат внимание на многобройните му молби за получаване на емигрантска виза за Америка и да му разрешат да замине. Ако всичко, което ми разказахте, е вярно, излиза, че баща ми просто не е имал късмет с документите на мъртвия цивилен на име Франц Мюлер. Това е често срещано немско име. Вероятно има стотици, дори хиляди Франц Мюлеровци. Но само един от тях е бил есесовски масов убиец.
— В министерството имат снимки на този немски офицер, за когото говорим — Слоун прокара пръст по мокрото кръгче, направено от чашата му. — Имат също и фотографии от емиграционното досие на баща ви. Едно и също лице. Защо е изчезнал?
— Не знам! Боже мой, но той е на седемдесет и три години. Къде би могъл да отиде? Мисля, че в министерството са попаднали на погрешна следа!
— Добре. Придържайте се към тези твърдения и когато решат публично да обявят случая, можете да разчитате да напиша статия, с която да спечеля съчувствието на обществеността. Дори ако баща ви загуби процеса, ще ви представя като невинен, любещ, но зле информиран син. И обратно — ако в момента не казвате истината, предупреждавам ви, че ще обърна статията против вас. Вие и вашето семейство ще попаднете също под прицел като част от общия заговор.
— Не ви излъгах.
— Това е добре. Защото аз не просто събирам материал за статия. От мен се иска да бъда обективен. А истината е, че съм вбесен от мисълта, че бивши нацистки престъпници са се настанили спокойно и си живеят необезпокоявани из цялата ни проклета държава. Още сега мога да ви изброя колкото искате имена и адреси. Тези хора не са замесени в никакви мистериозни изчезвания. Досиетата им са известни на правосъдието. Повечето са към седемдесетгодишни. Редовно си косят тревата в двора. Дават бакшиш на момчето, което им носи вестниците. Канят съседите си на градински увеселения. Мога да ги обвиня право в лицето пред приятелите им. Никой няма да ми обърне внимание. Просто няма да има смисъл. Защото тези хора не създават никакви главоболия. Всички ще си кажат: „Нима е възможно този приятен човек да е вършил такива ужасни неща? Освен това е било толкова отдавна. Защо да се връщаме към неприятни спомени?“
— Преувеличавате.
— О, не, тъкмо обратното — и Слоун извади от джоба си лист хартия. — Ето списъка, който получих от моите хора в Министерството на правосъдието. Джак Изкормвача, Синът на Сам, както и Джон Уейн са били цветенца в сравнение с тях.
— И всички изброени тук са военнопрестъпници?
— Има още твърде много. Това е само една малка част.
— Но щом Министерството знае какво са вършили тези нацисти…?
— Защо не ги преследват ли? Защото след войната американското разузнаване е сключило сделка с тях — те да им предадат събраните от немските тайни служби сведения, които в последствие да бъдат използвани срещу руснаците. В замяна на тази информация ще получат имунитет. Но дори да не им бяха обещавали това, ние пак не бихме могли да ги съдим за престъпления, извършени в Европа. За да си спестим дипломатическите главоболия, бихме могли единствено да ги депортираме. От друга страна, ако им отнемем гражданството, едва ли ще се намери държава, която да ги приеме. Така кръгът се затваря. Ние решаваме да забравим всичко това. Тези нацисти и без друго няма да живеят още дълго. Така поне стояха нещата преди няколко години. Но една група от юристи-идеалисти в Министерството на правосъдието се заеха да променят отношението на правителството към въпроса. Така бе създаден Отделът по специално разследване през 1979 година.