— В такъв случай все пак е предприето нещо срещу хората от списъка.
— Да, но то не е достатъчно. Няма начин да се разбере какъв е точният брой на нацистките военнопрестъпници, които са се заселили тук, но се предполага, че са към десет хиляди. До този момент са предявени обвинения само към четиридесет от тях. А наказанието е отнемане на американското гражданство и депортиране.
— За такива жестоки масови убийства?
— Не са извършени на наша територия. Единственото престъпление, за което могат да бъдат съдени тук, е, че са излъгали за истинската си самоличност при подаване на документи за имиграция.
— Но ако научи обществеността, всички ще ги заплюят.
— Така ли мислите? В случаите, в които се е стигнало до съд, приятелите и съседите на обвиняемите са казали, че е по-добре да не се връщаме към миналото.
— Това мнение ли ще поддържате във вашата статия?
— Искам да помогна на правосъдието. Ако мога да събудя общественото мнение, вероятно и Отделът по специално разузнаване ще получи по-голяма финансова помощ от правителството. Тези мръсници — независимо от възрастта им — трябва да изпитат същото унижение, на което някога са подлагали жертвите си.
— Включително и баща ми ли?
— Ако е виновен — отговори Слоун, — да.
Милер наблюдаваше разгневеното му лице и си мислеше: „Аз съм уважавал баща си и съм му вярвал цял живот. Но ако в Министерството не грешат. Ако наистина е такъв, какъвто твърди този човек…“
— Съгласен ли сте, че трябва да бъде наказан?
— Макар да ми е баща… — Милер почувства, че му прилошава — Ако е виновен, не може да не отговаря за това.
Въпреки натовареното движение в пет следобед, Милер взе за около десетина минути разстоянието, за което обикновено му трябваха двадесет минути. Стори му се, че пътува цяла вечност с асансьора, който го свали на петия етаж. Когато отвори вратата на кантората си — „Архитектура. Милер и съдружници“, видя, че секретарката му още не си бе отишла.
— Как мина срещата, господин Милер? Получихте ли поръчката?
— Още е твърде рано да се каже. Имам работа. Ако някой ме търси, няма ме. Никой да не ме безпокои.
— Ще ви трябвам ли?
— Не, свърши онова, което пишеш, и си свободна.
— Както кажете.
Той влезе в стаята, затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Как може някого, когото толкова обичащ, да се окаже чудовище? По челото му изби пот. След пет минути, които му се сториха безкрайни, тропането по клавишите милостиво престана. Той чу звука от изключването на компютъра и едва доловимото изшумоляване от поставянето на калъфа върху монитора.
— Лека нощ, господин Милер.
— Лека нощ — отговори той през вратата.
В коридора отекна ехото от тракането на високи токчета. Ключалката щракна. Външната врата се затвори. Настъпи тишина.
Милер въздъхна дълбоко и втренчи поглед към сейфа в ъгъла, където държеше бъдещите си планове. Преди два дни, когато бе получил ужасяващите фотографии с трупове и пепелища, бе изпитал желание да ги унищожи. Но интуицията му бе подсказала да не предприема крайни мерки. Снимките очевидно не бяха подхвърлени просто така. Добре, че не ги бе изхвърлил, защото можеше да загуби ключа към отговора на загадката защо му бяха изпратени.
Но в момента съжали, че ги бе запазил. Опасяваше се от истината, която щеше да излезе наяве. Наведе се, набра комбинацията, с която се отваряше сейфът, и извади пакета. Започна да разглежда внимателно една по една чернобелите снимки. Смърт. Вледеняваща смърт.
Беше излъгал Слоун, но само в един от отговорите си и то частично. Отнесена към ужасяващата истина, тази малка лъжа изглеждаше още по-нищожна.
Бе отговорил искрено — знае, че баща му е пристигнал от Германия. Че е сменил името си. Че е бил немски войник. Да, войник. Но Милер много добре знаеше, че баща му не е бил само един невинен участник по неволя във войната, издигнат най-неочаквано в чин сержант. Изобщо не бе така. Бил е полковник в SS.