Но Холоуей имаше предчувствие, че това още не е всичко, че се задаваше още по-жестоко изпитание. Корабът не му излизаше от ума. Вече трябваше да е излязъл от Гибралтар и да е в Средиземно море. Щеше му се да бе обърнал повече внимание на тревогата на Розенберг, да бе наредил да спрат опасния товар. Но вече бе твърде късно. Дори и да направеше опит, нямаше да успее да пробие през твърде сложната система, за да предупреди когото трябва. Каквото и да се случеше, вече не зависеше от него. „Но ако от «Нощ и мъгла» са научили за кораба, ако истината за товара излезе наяве, ще се окажем изправени едновременно срещу «Нощ и мъгла» и нашите клиенти.“ Холоуей не бе сигурен кой е по-опасният враг.
Ако човек се опиташе да разбере каква е регистрацията на товарния кораб „Медуза“, щеше да види, че тя е толкова заплетена, както телата на змиите около лика на митичното същество, на което бе кръстен. Официален собственик бе боливийската компания „Трансокеаник“. Една по-внимателна проверка на документите й би разкрила, че на посочения адрес на фирмата има само една пощенска станция, която пък е собственост на „Атлантис Шипинг“, либерийска корпорация. Бе точно толкова трудно да откриеш адреса на въпросната корпорация в Либерия, както и самия мистериозен континент Атлантида, чието име носеше.
От своя страна тази компания бе собственост на „Средиземноморски транспорт“, швейцарски клон на мексикански концерн под ръководството на канадски концерн. Много от директорите на офиси в тази верига изобщо не съществуваха. А на други се плащаше само за да поставят подписа си на определено място в официални документи. От шепата действителни собственици единият бе Аарон Розенберг от „Мексико сити импорт“, а другият — Ричард Холоуей от „Онтарио Шипинг“.
Корабът „Медуза“ редовно прекосяваше Атлантическия океан, превозвайки платове, машини, храни от и за Гърция, Италия, Франция, Испания, Англия, Канада, Мексико и Бразилия. Печалбата от тези стоки бе минимална и ако между тях не бе скрит товар от по-друг характер, нито Аарон Розенберг, нито Ричард Холоуей биха могли да поддържат луксозния си начин на живот.
Точно с такъв опасен товар на борда „Медуза“ приближаваше мястото на срещата с друг товарен кораб, регистриран по същия заплетен начин. Собственикът му имаше обширно имение на либийското крайбрежие. Утре вечер около бреговете на Северна Африка сандъците от „Медуза“ щяха да бъдат прехвърлени на другия кораб. „Медуза“ щеше да продължи към Неапол, за да достави бразилско кафе, след като се бе освободила от пластичните експлозиви, гранати, мини, автоматични пистолети и пушки, автомати, преносими миномети и други видове оръжия.
Ако не бяха извънредните обстоятелства, тези оръжия щяха да бъдат тайно изнесени от Белгия, основният европейски доставчик на оръжие за черния пазар, и транспортирани под различно прикритие за Марсилия. Оттам „Медуза“ обикновено натоварваше „медицински стоки“ и ги доставяше на различни терористични групи, действащи по южното крайбрежие на европейския континент.
Но зачестилите терористични прояви бяха принудили властите да засилят контрола, в резултат на което Марсилия и някои други пристанища бяха станали опасни. Другата възможност бе да се доставят оръжия директно от Южна Америка, където безкрайните граждански войни бяха причина да се натрупат огромни запаси от съветско и американско оръжие, голяма част от което спокойно можеше да се продаде. И в този курс „Медуза“ официално превозваше бразилско кафе, но то служеше за прикритие на оръжия, доставени на контрите от ЦРУ. Трябваше да прекоси океана и след тридесет и шест часа да се срещне с либийски товарен кораб в Средиземно море. Никой в корпорацията „Трансокеаник“ не се интересуваше какво щяха да правят либийците с доставеното оръжие. Единственото от което се вълнуваха Розенберг и Холоуей, беше процентът от печалбата.
Тел Авив, Израел.
В мига, в който хеликоптерът докосна земята, от него изскочи Миша Плец. Той изтича към най-ниската от няколкото ръждясали бараки в южния край на площадката. Там го чакаше широкоплещест мъж, облечен в бяла риза с къси ръкави.
— У теб ли са материалите? — извика Миша.
— В колата ли искате да ги прегледате или… — мъжът посочи към куфарчето, което държеше в ръка.
— Не, тук на място — отговори Миша.
Влязоха в бараката, която имаше климатична инсталация.
— Получихме съобщението преди четиридесет минути — каза мъжът и извади някакъв лист от куфарчето. — Обадих ви се веднага, щом видях кодовото название.