Миша взе написаното. Бяха го извикали от кибуца, на двадесет мили от града, където бе оставил в сигурни ръце сина на Ерика и Сол. Това се оказа една от най-трудните задачи, които някога му бяха възлагали. Бе казал на детето: „Твоите родители те обичат и скоро ще се върнат. Аз също те обичам.“ След това го целуна, без да бъде дори сигурен, че родителите му са още живи. За да не би неговото вълнение да разтревожи още повече детето, бе побързал да се качи в очакващия го хеликоптер.
По време на полета обратно към Тел Авив пилотът го помоли да си сложи слушалките — търсеха го от Главната квартира. Въпреки че радиовръзката бе проверена против подслушване, помощникът на Миша отказа да му съобщи за какво става дума в спешната информация, която бяха получили. Но бе споменал нейния източник — Шареното палто.
Все едно, че някой го бе ударил изневиделица. Такъв бе ефектът от чутото. Псевдонимът принадлежеше на изчезналия баща на Ерика, Джоузеф Бернщайн.
След като очите му се адаптираха към полумрака в помещението, Миша започна да чете документа.
— Как пристигна това? От коя пощенска станция, от коя държава?
— От нашето посолство във Вашингтон — отговори сътрудникът. — Един от служителите там е бил обучаван от Джоузеф преди десет години. Сутринта както си пиел кафето, поглежда съседа си и кой мислите се оказва той?
— Източникът надежден ли е? — трепна Миша. — Никакво съмнение?
— Никакво. Бил е Джоузеф, сто процента. Може би затова е избрал точно този човек за свръзка, защото са се познавали добре. Очевидно Джоузеф е искал да бъде сигурен, че няма да се отнесем с подозрение към неговото съобщение. Говорили са не повече от минута. Джоузеф го помолил да ни съобщи да не се безпокоим за него. В момента искал да довърши една работа. Краят й наближавал.
— И какво е искал да каже?
— Нашият човек го попитал. Джоузеф не му отговорил. Вместо това му подал една бележка. Казал, че информацията е съвсем сигурна и се надява ние да вземем мерки. След това веднага си тръгнал.
— Просто така? Нашият човек не е ли опитал да го проследи?
— Точно това е думата — „опитал“. Но Джоузеф не е вчерашен. След няколко пресечки го изпуснал.
— Каза ли как е изглеждал?
— Ужасно. Пребледнял. Измършавял. С треперещи ръце. А очите му…
— Какво?
— Като че ли — тук ще цитирам нашия човек, който си позволи да изкаже субективно мнение — като че ли нещо го тревожело.
— Но какво?
Помощникът му вдигна рамене.
— Търсим го навсякъде, а той изведнъж се появява в някакво кафене във Вашингтон — Миша поклати глава с недоумение.
— Поне знаем, че е жив.
— Това е много хубаво. Но с какво се занимава през цялото това време? Защо е отишъл във Вашингтон? — Миша забарабани с пръсти по листа. — И откъде се е сдобил с тази информация?
— Винаги сте казвали, че е един от най-добрите. Подчертал е, че е съвсем достоверна.
Товарен кораб „Медуза“ ще се срещне утре вечер с либийски шлеп, на който ще бъдат прехвърлени муниции. Те ще бъдат използвани за терористични нападения срещу Израел.
— Съобщава още времето и координатите на мястото в Средиземно море, както и опознавателните кодове, които ще си разменят корабите.
— Как се е сдобил с тази информация? — Миша отново зададе същия въпрос.
— По-важно е какво ще предприемете.
Миша сам не знаеше. Въпреки твърденията на Джоузеф, съществуваше вероятност съобщението да се окаже невярно. Стандартната процедура изискваше то да се засече с други източници, преди да се предприемат каквито и да било действия. Но в случая нямаше време за препотвърждение. Ако такъв товар с оръжие действително съществуваше и не се вземеха контрамерки до утре вечер, той щеше да бъде прехвърлен на другия кораб. След това мунициите щяха да се предадат на когото трябва и да се използват срещу Израел. От друга страна, ако на кораба нямаше оръжие, а израелските самолети го потопяха…
Миша не искаше да мисли за международните последствия.
— Какво смятате да предприемете? — запита го помощникът му.
— Откарай ме в Главната квартира.
— А после?
— Ще ти кажа, когато пристигнем.
Истината бе, че и самият Миша не знаеше още. Когато излязоха от сградата, мислите му неочаквано го отведоха при Ерика и Сол, с които би искал да се свърже, за да им каже: „Баща ти е жив, Ерика. Видели са го във Вашингтон. Не знам какво е надушил, но по мои сведения е нещо важно и не мога да реша какво да предприема. Открий го. Помогни ми. Трябва да разбера какво става.
Сол, ти не си сам в търсенето. Бившите ти шефове не могат да ни забранят да ти помогнем. Ние искаме да ти помогнем. Тук вече става дума за спазване на професионалната етика. За нашата национална сигурност. Твоята задача е и наша. Всичко е така преплетено, кой би могъл да предположи? Ние трябва да те подкрепим.“