— А как можем да се доберем до неофициални данни за живота на Павелич? — запита Арлийн.
— Мисля, че трябва да си поговорим с най-близките сътрудници на кардинала — отговори Дру. — Когато четох във вестниците за изчезването му, се споменаваше едно име. Отец Жан Дюсо или нещо подобно.
— Французин.
— Можем да опитаме да изкопчим нещо от него. Интересува ме най-вече…
— Втората световна война — прекъсна го Арлийн. — И защо двама професионални убийци — синове на нацистки убийци — ще търсят един изчезнал кардинал? Да се връщаме във Ватикана.
Отец Жан Дюсо имаше апартамент в един от многобройните ренесансови дворци във Ватикана. Най-просто би било да се свържат с него по телефона и да си определят среща в канцеларията му. Но едва ли биха постигнали успех след такъв разговор. Сол си представяше ледения отговор, който би получил, ако му зададеше интересуващия го въпрос: „Знаете ли нещо за връзката между кардинал Павелич и чековете, подписани във вашата канцелария, на името на убийци, които вероятно са свещеници? Чували ли сте за тайна разузнавателна мрежа в самата църква? Намирате го за абсурдно ли? Разбира се. Извинете за безпокойството.“ Сол прехвърляше този разговор през ума си, докато наблюдаваше апартамента на Дюсо, скрит под един свод от другата страна на улицата. Разговорът в канцеларията също нямаше да свърши работа. Трябваше да подходят към него по частен път — да искат лична среща, а ако се наложеше, дори да го принудят — това беше единствената възможност.
Сол бе съгласен с Галахър, че би било добре да действат по частен път, въпреки готовността на разузнаването да им окаже помощ. В момента не бяха обвързани с нито една тайна служба. Ако случайно ги заловяха, единственото обвинение срещу тях щеше да бъде: — мъж и жена, по произход евреи, са се опитали по доста твърд начин да разпитват католически свещеник във връзка с изчезването на бащата на жената.
Освен всичко друго, мислеше си Сол, това си остава личен проблем. Аз наистина искам да знам само какво е станало с тъста ми. Галахър ми даде информацията, която ми липсваше — връзката на мъжете, които се опитаха да ни убият, с Ватикана. В замяна на нея научи за съществуването на тайна мрежа, за която не е подозирал. Сделката е честна.
Лампите в няколко апартамента светнаха. Настъпваше нощ. След седем Ватиканът затваряше вратите си за туристи, но Сол и Ерика предварително се бяха скрили в партерния етаж на някаква сграда и излязоха оттам след залез слънце. Сол наблюдаваше от мястото си тясната улица. Отправи поглед малко по-надолу, където Ерика също бе застанала под подобен свод. По този начин бяха заградили от двете страни входа, който водеше към апартамента на отец Дюсо. Смятаха да се качат горе веднага, щом светлината в прозорците угасне или да го проследят, ако той междувременно излезе.
Случи се така, че той излезе. Сол разпозна набитата фигура на французина с тъмна коса и леко заострена брадичка, защото го бе посетил в късния следобед, като се престори на журналист, интересуващ се дали има нещо ново, свързано с изчезването на кардинала. Свещеникът се бе държал надменно, дори грубо и не му бе обърнал никакво внимание. Но Сол реши, че ще го принуди да отговори на всичките му въпроси.
Свещеникът спря за момент до уличната лампа близо до входа, след което тръгна надясно от Сол, в посока към Ерика. Тъмните му дрехи се сливаха с мрака. Открояваше се само бялата якичка.
Сол излезе от скривалището си, но остави Ерика първа да тръгне след свещеника. Изчакваше да види накъде ще се отправи отецът.
Свещеникът пое право напред. Апартаментът му се намираше вдясно от площад „Свети Петър“, близо до така наречената „градска част“ на Ватикана, където бяха супермаркетът, аптеката и пощата. Отецът мина покрай Сикстинската капела, базиликата „Свети Петър“, Академията на религиозните науки и навлезе в парка на Ватикана. Поставените тук-там лампи слабо разпръскваха мрака. Наложи се Сол на два пъти да спира и да се крие — веднъж, когато покрай него минаха двама свещеници и втори път, когато по улицата премина служител от швейцарската охрана. Олекна му, когато стигнаха до парка и можеше лесно да се скрие зад някое дърво или храст. Междувременно два жеста на свещеника му направиха впечатление — онзи свали бялата си якичка и я пъхна в джоба. Вторият странен жест наподобяваше поставянето на пръстен на средния пръст на лявата ръка.