„Дали не е с инкрустирани пресичащи се сабя и кръст? Дали отец Дюсо не е свързан с тримата, които се опитаха да ни убият? Затова ли сметките им са плащани чрез неговата канцелария?“
Движенията на свещеника, допреди малко съвсем обичайни, изведнъж станаха предпазливи. Един религиозен служител сякаш се бе превърнал в оперативен работник и вземаше мерки за безопасност по време на среднощната си разходка. Избегна бледата светлина на близката лампа. Без бялата якичка черните му дрехи се сливаха с храстите.
Отецът изведнъж изчезна.
Сол знаеше, че някъде пред него, скрита в храстите, Ерика също го наблюдаваше. Може би е била съвсем близо и е успяла да види накъде е тръгнал. Но дали свещеникът не бе усетил, че го следят и не бе решил да провери?
Сол бе сигурен в едно. Той и Ерика мислеха еднакво. Би трябвало същото подозрение да я е осенило и нея и да е взела извънредни мерки. Започна да се придвижва бавно напред — покрай фонтани, храсталаци и статуи. Мраморните ангелчета винаги му напомняха за смъртта. Ароматът на цветя бе твърде тежък, като въздухът в непроветрен офис на някой предприемач. Сол се прилепи към земята и подаде глава между храстите. Пред него се откриваше голям фонтан във формата на испански кораб.
Отначало помисли, че свещеникът, който беше с гръб към фонтана, е отец Дюсо. Слабата светлина на луната му помогна да разбере грешката си — този имаше бяла якичка. Мъжът бе по-висок от отец Дюсо. Острата му брадичка накара Сол да потръпне. Изпита ужасното чувство, че вижда призрак в парка, който му заприлича на гробище. Бе готов да се закълне, че пред него стоеше мъртвият Крис.
Сол не можеше да откъсне поглед от новопоявилия се свещеник. Дали по някакъв начин Крис не бе оцелял? Сол никога не бе виждал трупа му. Само му бяха съобщили за нападението с нож, при което е бил убит. Съзнаваше, че колкото и да му се искаше да е така, надеждите му са напразни. Онзи свещеник до фонтана не бе Крис, въпреки че приличаше на него.
Вниманието на Сол бе привлечено от едва доловимо помръдване встрани от фонтана. Запита се дали не е Ерика, която се опитва да намери по-удобно място, откъдето да наблюдава втория свещеник. Реши, че не е тя. Нейният професионализъм не би й позволил да прояви любопитство и да надникне, с риск да се разкрие.
Сянката около фонтана се раздвижи. Един мъж пристъпи напред. Бе облечен в свещенически дрехи, но без бяла якичка. На средния пръст на лявата си ръка носеше пръстен.
Бе отец Дюсо.
Другият очевидно очакваше появата му. Спокойно се обърна към него и му подаде миролюбиво ръка. А може би само така изглеждаше. Приличаше на жест на оперативен работник, който подканяше някого да го претърси, за да се успокои, че не е въоръжен.
Дру внимаваше да не гледа към луната или лампите в парка, за да може да вижда по-добре в тъмното. Бе опрял гръб във фонтана и се взираше в храстите пред себе си. Отец Дюсо би трябвало вече да е дошъл, мислеше си той, но предположи, че свещеникът е решил да се движи по-бавно и предпазливо, като се оглежда за неприятни изненади. Когато чу тихи стъпки около фонтана, Дру се обърна, запазвайки привидно спокойствие и вдигна приятелски ръце за поздрав. Бе благодарен на отеца, че бе избрал най-тъмното място за среща.
Имаше вероятност това изобщо да не е отец Дюсо. Дру никога не го бе виждал. Просто му се бе обадил днес следобед по телефона и го бе помолил да се видят.
— За какво става дума? — бе запитал мъжът отсреща с лек френски акцент в гласа.
— За кардинал Павелич — бе отговорил Дру.
— Бъдете по-конкретен. Ако става дума за изчезването му, един репортер вече ми звъни днес и му казах онова, което ще кажа и на вас. Нямаме нова информация. Попитайте в полицията.
— Аз не съм репортер. Освен това не ме пращайте в полицията. Това може да ви навлече неприятности.
— Нямам ни най-малка представа какво…
— Питахте ме за нещо по-конкретно — прекъсна го Дру. — Какво ще кажете например за това. Двама убийци са по дирите на кардинала. Те са синове на есесовци от Втората световна война. Бащите им са били подчинени лично на Хитлер. Интересно ли ви е?
— Странно — след кратко мълчание се обади отец Дюсо. — Какво ви кара да мислите, че…?
— Не по телефона. Казах ви, че искам да се срещнем. Лично. Колкото може по-скоро. Довечера.
— Кой се обажда?
— Съжалявам — бе отговорил Дру.
— Да не би да очаквате да се отзова на анонимно обаждане? Да се срещам насаме с вас и да си говорим за някакви убийци? — избухването на отец Дюсо изглеждаше по-скоро добре пресметнато, отколкото спонтанно.
— Ако търсите някаква опорна точка, бих могъл да ви спомена Братството — реши да го изпита Дру.