Да ги сравним с една друга класа, които като тях нямат ни приятели, ни близки, но които сами са си избрали това положение в обществото. В повечето случаи те са на възраст, с побелели коси и румени лица, пристрастени към портвайна и високите ботуши и поради някакви причини, истински или измислени — по-скоро истински, най-главната от които е тази, че са богати, а роднините им бедни, — започват да се отнасят с подозрение към всички и се затварят като мизантропи в къщи, при което изпитват огромно удоволствие, като се мислят за нещастни, а в същност тровят живота на всеки, до когото се доближат. Такива хора може да видите навсякъде: в ресторантите ще ги познаете по недоволните им забележки и пищните обеди, в театрите — по това, че винаги седят на едни и същи места и оглеждат с присмех младите хора край тях, в църквата — по важността, с която влизат, и гръмкия глас, с който повтарят ответите по време на проповед, в компаниите — по това, че се нервират, докато играят вист, и не понасят музиката. Един стар господин от този тип ще обзаведе великолепно жилището си и ще трупа книги, сребро и картини не толкова за собствено удоволствие, колкото за да стои над тези, които имат желание, но не и средства, за да му съперничат. Той посещава два или три клуба, където е обект на завистта, ласкателствата и омразата на всички членове. Ако някой беден роднина, например женен племенник, се обърне към него с молба за дребна услуга, тогава той се нахвърля с искрено възмущение върху непредвидливостта на младите семейства, иекадърността на съпругите, нахалството да се създава семейство, безсрамието да влизаш в дългове при годишен доход сто двадесет и пет лири и други непростими грехове и завършва своята проповед със самодоволен обзор на собственото си поведение и тънък намек за помощ от енорията. Един ден след вечеря той умира от апоплексия и оставя имуществото си на някоя обществена организация, а тя му издига възпоменателна плоча, върху която изказва възхищението си от християнския му начин на живот на тоя свят, както и пълната увереност в блаженството му на отвъдния.
Но след нашите особено любими приятели — файтонджиите, кочияшите и шофьорите на омнибуси, на които се възхищаваме пропорционално на тяхното спокойно нахалство и абсолютно самообладание — няма друга социална група, която да ни забавлява понече от лондонските чираци. Те вече не са организирана маса, обединена от твърда решимост да всяват ужас сред поданиците на негово величество всякога, когато им хрумне да вземат някоя обида присърце и тояги в ръце. Единственото, което ги обвързва сега, са договорите им, а що се отнася до тяхната дързост, нея лесно я възпира всеобщият ужас от Новата полиция (Новата полиция — така са наричали лондонската полиция веднага след реорганизацията й през 1829 г.), както и евентуалната перспектива за лежане на хладно в затвора, а сетне следствие и наказание. Те обаче си остават особена категория — много симпатична и преди всичко безопасна. Има ли някой, който да не ги е забелязвал по улиците в неделя? И кой друг може да ви покаже подобна безобидна игра на важност и величие като тези млади хора? Преди една-две седмици се разхождахме по Странд (Странд — една от главните улици в централната част на Лондон, букв. Крайбрежна — тогава е минавала успоредно на река Темза.) след една такава групичка и се забавлявахме с нея през цялото време. Бяха се появили откъм Сити, беше между три и четири часа следобед, и отиваха към парка. Бяха четирима, хванати ръка за ръка, с ръкавици от бяла ярешка кожа като на младоженци, носеха светли панталони с невиждани кройки и връхни дрехи, за които в английския език все още няма дума — някакъв хибрид между балтон и сюртук, с яката на едното, полите на другото и джобове като на никое от тях.
Всеки един от джентълмените носеше дебел бастун с голям пискюл на горния край, който от време на време завърташе елегантно, и цялата четворка, за да изглеждат безгрижни и непосредствени, стъпваха важно като парализирани, което беше ужасно смешно. Единият от групата имаше часовник с размери и форма почти като едра ябълка, пъхнат в джоба на жилетката му и който той старателно сверяваше с часовниците на „Сейнт Клемънт“ н Новата църква, осветения часовник на Борсата и тези на „Сейнт Мартин“ и Сградата на конната гвардия. Когато най-сетне влязоха в парка Сейнт Джеймс, онзи, който беше с най-представителните ботуши, взе втори стол специално за краката си и се разположи върху този природен лукс за два пенса с вид, който срина всички различия между клубове като Брукс и Снукс и игрални домове като Крокфърдс и Багнидж Уелс (Клубове като Брукс и Снукс и игрални домове като Крокфърдс и Багнидж Уелс — Дикенс съпоставя модния клуб Брукс, намиращ се на Сейнт Джордж Стрийт, с евтиния и общодостъпен клуб Снукс и скъпия игрален дом Крокфърдс с евтиното увеселително заведение Багнидж Уелс, където играели на карти.).