— Ура!
— Браво!
— Славчо, хайде! — извика Емо на приятеля си, който говореше със Станислава. — Хайде, по-бързо!
— Идвам.
— Когато тръгнаха по коридора, Емо му каза:
— Май си лапнал по Станито.
— Какво да правя. И тя е лапнала по мене.
— Не се знае. Внимавай да не те излъже.
— Не вярвам.
— Такова добро момиче може.
— Добра е, наистина.
— Кой знае!
— Имаш нещо наум?
— Да.
— Какво?
— Нищо, нищо. Все пак се пази. Дори и да те излъже, да не се изненадаш.
— Не знам. На мене ми се струва, че тя е самата невинност.
— Това е най-опасно.
— Защо пък? Тя наистина е честно момиче.
— Аз ти казах.
— Хулигани! — се чу отзад.
Емо и Славчо се обърнаха.
— Охо! И със шапка! — извика Емо.
— И то бяла — допълни Славчо.
— И най-вече заешка.
— Гледай ти! Каква чанта!
— Модерна!
— Не знаеш ли, зайченце, че шефът е забранил да се ходи на училище с такива чанти
— Да, с такива спортни.
— Страх го е, да не би всички да станат спортисти.
— Ами вие защо сте с такива?
— Ние сме стари пушки. На нас е позволено!
— Хоп, една шапка!
— Дай ми шапката.
— Каква шапка?
— Дай ми шапката!
— С такива шапки не се ходи на училище.
— Аз пък ходя.
— Бре!
— Дай ми я!
— Няма!
— Ще се оплача на класната!
— Тя не ми предава.
— Ще се оплача на директора.
— Охо! Откъде го познаваш?
— Ние с него сме приятели.
— Я гледай!
— Дай ми шапката! За какво ти е?
— Ще викаш ли хулигани
— Да!
— Тогава няма да ти я дам.
— Значи наистина сте хулигани! Хулигани!
— Не се горещи, моме!
— Дай ми шапката!
— Ще си я запазя за спомен.
— Майка ще ме пита къде ми е шапката.
— Ще й кажеш, че си я загубила.
— Тя ще ми вика.
— Ти нямаш ли уста?
— И баща ми ще се разкряска.
— Леле! То ставало опасно.
— Да, ами ако разберат
— Какво от това
— Класната видяла една моя съученичка в морската градина…
— Че какво от това?
— Не била сама.
— Тука не сме морската градина.
— Не, ама те били…
— Да, ясно.
— И сега баща й я води с колата до училище и си я прибира след това.
— Баща ти има ли кола?
— Не.
— Тогава няма от какво да се безпокоиш.
— Твоят приятел с онова момиче ли ходи?
— С кое?
— Дето си замина с него.
— Много си любопитна.
— Как се казваш?
— Я гледай! Дръж си шапката.
— Мерси.
— Не се казва мерси, ами благодаря.
— Благодаря!
— За какво?
— Дето ми върна шапката.
— Ха-ха-ха! Ама наистина, вие, зайците, сте много комични!
— Накъде живееш?
— Нагоре.
— И аз съм натам.
— Ами ако класната ти те види?
— Тя не живее насам. Пък и ние не правим нищо.
— То оставаше и да правим.
— Вие утре практика ли имате?
— Да.
— Жалко. Няма да се видим.
— Защо пък. Ние ще бъдем в училище.
— Така ли?
— Така ами.
— Ох, че студено!
— То е от времето.
— От времето е, да. Ти имал ли си приятелка?
— Що за въпрос! Не.
— Така ли?
— Да. Още нещо?
— Не, аз просто попитах.
— Друг път да не питаш. Аз може да си имам любима, а не само приятелка.
— От вашия клас ли е?
— Да.
— А ако те види с мен?
— Тя не ме ревнува.
— Как така?
— Защото не знае, че я обичам.
— А как така? Тя ти е любима, а не знае.
— Ей така, не знае.
— А защо не й кажеш?
— Какво?
— Че… такова…
— Да, да, ясно! Няма защо.
— Ако бях на твое място, щях да й кажа.
— Боже, че урок!
— А защо не?
— Още си зайче.
— Може. Вие като сте по-големи пък, човек не може да ви разбере. И хем сте абитуриенти.
— Още един срок ни остава. Чакай малко. И след това матура…
— И вашата не е лека.
— Не е. И още повече, че такива зайчета като тебе я усложняват.
— Как?
— Ами така.
— Виж, твоят приятел пò си го бива. Той си е казал на любимата, че я обича, а ти…
— Кой както си знае!
— Може би.
— Не може би, ами си е така.
— Аз съм оттук.
— Чао.
— Чао.
Емо се запъти към тях, като вървежът му се усили. Какво искаше това „зайче“ от него? Дори и да има нещо, защо не го остави на мира. „По дяволите! — каза си той. — Няма ли да имам и аз някога късмет?“
До тях беше доста далеко, но той предпочиташе да върви пеш, дори и през най-големия студ. Скоро настигна Славчо и Станислава.
— Как върви новото запознанство? — усмихна се Станито.
— Заешка работа!
— Защо? Това момиченце е много добро. Аз го познавам.
— Така ли?
— Така, ами! Да не си я обидил с нещо?
— Как ще я обидя!