— Тя наистина е много добро момиче.
— Не е имала време да стане лоша — пошегува се Славчо.
— Славчо, стига пък ти! Искаш да кажеш, че аз съм имала време.
— Не съм искал да кажа такова нещо. Само се пошегувах.
Емо запомни думите на Станито и си каза „Гузен негонен бяга“, но нищо не спомена след това на Славчо, не искаше вече да говори по този въпрос.
Когато си влезе в къщи, той запали печката, извади магнетофона и го пусна. Чуха се приятните гласове на „Про-Арте“. Това беше любимата му песен — „Марина“. Навярно, тя му беше любима, защото извикваше нещо в него…
Дванадесета глава
НЕОЧАКВАН ГОСТ
Емо се наобядва с каквото намери и се излегна на дивана. Изведнъж звънецът рязко и силно прониза ушите му и той го „благослови“ наум. Бързо скочи и отвори входната врата. Там стоеше неговата класна ръководителка!
Емо остана неприятно изненадан.
— Добър ден — каза тя.
— Добър ден — отвърна все още изненадания Емо. — Заповядайте… влезте — измърмори той и класната му се вмъкна вътре.
— Добре си тук.
— Добре съм.
— Имате голяма библиотека. Четеш допълнително.
— Ами! Толкова ми остава време.
— Не ти остава време ли?
— Не ми остава за такива неща.
— А за какви?
— Естествено, уча се уроците.
— Толкова време?
— Не, вечер. Само вечер си уча.
— А цял следобед какво правиш?
— Спя.
— Спиш?
— Да. Иначе не мога.
— Мъчи се да не спиш толкова много.
— Предпочитам да не дремя над учебниците.
— Хм! А как върви със съучениците ти?
— Кое как върви?
— Всичко.
— Нормално.
— Няма ли някакви неприятности? Например с Кирил.
— Не.
— Разбрах, че не сте в добри отношения.
— С кого?
— С него.
— С Киро?
— Да.
— Който ви е казала това, е излъгал.
— Аз мисля, че не е.
— Кой е той?
— Все някой е.
— Ясно. Имате доносчик.
— А, не! Съвсем страничен човек е.
— В нашия клас странични хора няма. Ако нещо е излязло, то страничен човек не може да го изнесе.
— Както и да е. А любовта как върви?
— Коя любов?
— Ами там, твоя приятел Славчо и Станислава. Нали са двамата?
— А, не! Няма такива неща.
— Как да няма? На мен не ги разправяй тия работи.
— Може. Аз не знам.
— Не си гледат уроците, ами…
— То си е тяхна работа.
— И Райчо, и той.
— И той ли?
— Да, с Елисавета.
— Я гледай!
— Защо, учудваш ли се?
— Да. Защото това не е вярно.
— Не е вярно ли? А с коя?
— С никоя.
— Солидарни сте. Виждам.
— Защо пък. Аз казвам истината.
— А знаеш ли, че Мариана дори е стигнала по-далече И сега не знам как ще се оправя.
— Какво е станало?
— Той Кирил е виновен за тази работа. Ама и на него няма да му се размине.
— То си е тяхна работа.
— Да, но поне да бяха изчакали да свършат училище.
— На всеки му хрумва понякога нещо.
— Да, ама такива хрумвания водят до опасни резултати. Майка му на Кирил ми се оплаква. Не го оставяла да си учи уроците.
— Кой?
— Мариана. Направо не очаквах от нея това.
— Да пречи на Киро да си учи уроците ли?
— То да му пречеше само за уроците, ами му е замаяла главата, че той само по нея търчи.
— Не съм забелязал такова нещо.
— Едва ли.
— Ама наистина. Аз не знам такова нещо.
— Нали Мери й казвате на Мариана? Да, така, нали?
— Отде ще знам.
— То голяма конспирация, голямо нещо. И ще ти кажа. Мариана е голяма еснафка.Това ти го казвам не като учителка, не като класна, а като човек, който вижда слабостите на другите.
— Това го знам.
— Дори нейната еснафщина стига до снобизъм
— Това ми е ясно.
— Естествено, това си е в характера й, но тя така силно повлия на Кирил, че той стана просто неузнаваем.
— Не съм забелязал. Или може би вие не сте познавали учениците си достатъчно добре.
— Така ли мислиш?
— Да.
— Но все пак Станислава е много добро момиче. Славчо не се е подвел.
— Не знам.
— Защото ти е приятел.
— Не, просто не знам за това.
— Не може да не знаеш, но както и да е! Това не е най-важното. Аз дойдох за друго. Твоят успех е много намален. А миналите години беше един от най-добрите ми ученици. Какво ще кажеш за тази работа?
— Нищо.
— Как така нищо? Някой пречи ли ти да учиш?
— Не.
— Няма защо да криеш.
— Вие сигурно знаете.
— Да, знам.
— Ясно ми е. Този път излъгахте.
— Защо?
— Защото за мен нищо не знаете.
— Ще науча.
— Няма, защото и самият аз не знам.
— Как така?
— Ами така, всичко става.
— Нямам намерение да се намесвам в интимните ви работи, но вие ме карате да го правя, защото стигате до глупости. Големи сте, а не любов изпитвате, а някакъв инстинкт да се събирате по двойки!