— Може би е така.
— Жалко, че не съм дете! Щях да бъда щастлив, че нищо няма да разбирам.
— Не приказвай така, Емо. Виждаш, че не мога да ти помогна.
— Аз не искам повече нищо от теб.
— Разбирам те, Емо, била съм на твоето място.
— Не те обвинявам, вярвам ти. Хайде, довиждане.
— Довиждане, Емо.
Той постави слушалката и се излегна. Замисли се. От магнетофона се чуваше „Предай се, сърце!“. „Може би и аз трябва да се предам — каза си Емо. — А така ужасно я обичам! Ужасно! Никой не знае как я обичам, дори и тя!“.
Не знаеше какво да прави. Никога не беше изпитвал толкова разочарование…
Четиринадесета глава
СКАНДАЛ
Емо тъкмо се беше унесъл в мислите си, когато се стресна от иззвъняването на телефона.
— Да? — извика раздразнено в слушалката.
— Емо, ти ли си? Елисавета се обажда.
— А! Здравей.
— Какво правиш?
— Нищо.
— Ела у нас. Никой няма.
— Никой ли?
— Да, нашите заминаха на село.
— И нашите не са тук. Отидоха да видят дядо. Много зле бил.
— Ела, ще дойдеш, нали? Ще те чакам.
— Не знам.
— Ела, моля те. Скучая сама.
— И аз скучая сам, но не се оплаквам.
— Нищо. Ела.
— Добре.
— Чакам те.
— Довиждане.
— Чао.
Той затвори телефона, облече се и излезе.
Не беше много доволен и си викаше на ум: „Тази пък и тя! Какво иска от мен? Не й ли стига Райчо?“
Качи се в автобуса. Беше претъпкан, макар и да беше два и половина следобед.
— Може ли да влезете по-навътре? — извика Емо.
— Не виждате ли, че няма място… — му отвърна някой.
— Аз няма да вися заради вас навън. Посгъстете се, поне да се затвори вратата!
— Стига си викал там!
— Я се сгъстете, че ще падна!
— Да не си се качвал!
— Бъдете по-възпитани!
— Абе, келеш, ти ли ще ме учиш!
— Влез навътре и не викай!
— Затваряй си плювалника!
— Другари, не виждате ли, че ще падна…
— Ей, момчето ще падне!
— Нищо му няма. Друг път да знае!
— Абе, другарю, как може да приказвате така. Той не е виновен, че автобусите са пълни.
— Не е виновен, ама много знае.
— Вижте какво! Когато си купите частен автобус, в него ще се разпореждате както си искате. Сега ще се съобразявате с другите.
— Я мълчи, да не изхвръкнеш, че както си ми под лакътя…
— После вие ще отидете където ви е мястото.
— А пък тебе ще те гризат червеите.
— Другарю, как може да приказвате така! Момчето е право.
— Ама, ти ма! Какво се обаждаш ти, ма!
— Я се дръжте по-прилично, намирате се на обществено място!
— Я си затваряй плювалника ма, бульо!
— Как може…
— Оставете го, не виждате ли, че е пиян!
— Ало, обадете се на шофьора да го свалим!
— Обадете се напред!
— Автобуса не е за пияни!
— Олеле! Удари ме!
— Усмирете го!
— Не ме пипай! Не ме пипай, че…
— Майко, тоя ме настъпи!
— Нищо ти няма.
— Маа-ййкоо! Мааййкоо маа! Болии! Болии мее!
— Я по-тихо! Нищо ти няма!
— Искам да седна!
— Как ще седнеш, не виждаш ли колко хора има!
— Ама искам!
Чуха се няколко плесници. След това плач.
— Ей, тука не е детска градина!
— Какво да го правя?
— Не му давайте да реве.
— Как да не му давам? Не мога да му заключа устата.
— Другарко, може ли да ми перфорирате билета?
— Един момент. Дайте.
— Другарко, и моя.
— Ей сега.
— Ало, отворете задната врата!
— Кажете отпред да отворят задната врата!
— Кажете на шофьора!
— По дяволите! Езиците ли си глътнахте?
— Кажете на шофьора!
— Какво е това бездушие!
— Ама всички ли сте такива?
— Всичките са, ами!
— Е-е! Най-после! Сети се да отвори.
— Не се блъскайте, не виждате ли, че слизам!
— Ти ли си пак, бе! Я се измъквай, че да не те изритам!
— Я по-внимателно!
— Ей, затваряй си плювалника!
— Какво искаш пък ти, бе! — на Емо му кипна. Слезе от автобуса и го хвана за реверите. — Какво? Какво искаш?
— Я-я-я мме ппусснни!
— Какво искаш?
— Ш-ш-ш-ще иззвикам ммилиция!
— Викай де! Под рейса ще те натикам! Пияница!
— Момче, остави го.
— Ще го оставя, няма да си цапам ръцете повече с него — каза Емо и го блъсна в едно дърво. След това го остави и се запъти към Елито.
Беше ужасно ядосан. „Идиоти!“ — мърмореше под носа си той. Чувстваше, че би убил онзи пияница, ако не се бяха намесили другите.
„Червей! Всички са червеи!“ — продължи да си мърмори той.
Петнадесета глава
ТАЙНАТА НА ЕЛИТО
Емо позвъни на вратата. Елито моментално се показа.
— Нещо се е случило? — запита тя.
— Не. Разменихме си с един кретен малко любезности в рейса.