— Влез.
— Нещо се е случило? — попита на свой ред Емо.
— Май че се е случило.
— Значи се е случило.
— Да, затова те повиках.
— С какво мога да ти бъда полезен?
— Не знам.
— Викаш ме, а не знаеш.
— На никого нямам вяра.
— Страхуваш се, да не би да кажа на някого?
— Не, не.
— А какво тогава?
— Не знам.
— Нямаш ми вяра въобще?
— Не, не на теб. На теб ти вярвам. Знам, че си честен.
— Честен ли? В какъв смисъл?
— Не ми е удобно да кажа…
— Хайде, без заобикалки. На никого няма да кажа. Така повече се измъчваш. И моето любопитство също.
— Виж — тя измъкна от едно чекмедже нещо, увито във вестник.
— Какво е това?
— Ей сега ще видиш.
— Я гледай! Образеца от училище!
— Сега шефа няма откъде да се консултира за униформата.
— Бооже! Той има откъде, ама добре, че си го взела.
— Дигнах го, ама голям страх брах.
— Превари ме.
— Да не би и ти да мислеше да го…
— Да… да. Сутринта се чудя кой ме е изпреварил.
— Аз го дигнах снощи.
— Снощи ли?
— Да. Към осем и половина.
— Че беше ли отключено?
— Беше. Нали има вечерно.
— Да, вярно.
— Аз не исках да го взема, ама случайно…
— Случайно ли?
— Ами да.
— Случайно си го задигнала?! Я виж ти!
— Без майтап. Исках да видя как ще стане.
— Ти пък! Смайваш ме.
— Защо?
— Действаш като професионалист.
— Чак толкова! Какво да го правим това?
— Сложи го в една чанта.
— После?
— Ще отидем в морската градина и ще го изгорим.
— Да го горим ли?
— Ами разбира се!
— Аз мисля да го запазим.
— Никакво запазване!
— Като си вземем дипломите, ще го изпратим на шефа.
— Глупости! Дай да го изгорим.
— Ами рамката?
— Всичко. Да няма доказателства.
— Че кой ще ги търси?
— Аз ти казвам.
— Добре. Все пак не знам кой ще тръгне да го търси.
— И аз не знам, ама по-добре да го изгорим и да разпилеем пепелта по четирите посоки на света.
— Бре!
— Бре, я! Давай да го горим.
— Добре. Къде ще го горим?
— В морската, нали ти казах.
— Как, там по алеите ли? Там най-много ще ни видят.
— Ами! Знам едно тайно място. Под едно дърво. Доста опасно е това място. Стръмно, точно към морето се спуска.
— В такъв случай, аз не мога да присъствам.
— Не е нужно. Аз ще го изгоря. Само вземи кибрит.
— Добре. Тръгваме ли?
— Хайде.
— Чакай да го натикам по-добре в чантата.
— Само с какво удоволствие ще го запаля!
— Какво е това садистично удоволствие? В училище измъчихте зайците.
— Какво да правя. Разни глупави хрумвания.
— Вие, момчетата, все ще измислите някоя глупост.
— А вие не ги мислите, ами случайно ги правите.
— Емо!
— Какво, не е ли така?
— Не е, разбира се.
— Ваша работа.
— Това да изгорим образеца, не е ли глупаво?
— Не е. Пък и да е глупаво, е най-разумно.
— Хем глупаво, хем разумно…
— Значи е разумно.
— Хм!
— Какво? Мислиш, че ако го изпратим на шефа, той ще запази мълчание? Божее, каква олелия ще вдигне! Ще почне разследвания. Нали го знаеш какъв е Шерлок Холмс.
— Добре тогава, да го изгорим.
— Разбира се.
— Къде е твоето тайно място?
— Чакай де! Има време.
— Е-е, откъде ще го знам.
— Ами затова ще търпиш. Ще стигнем.
— Ако за това не се разчуе, шефът няма да научи.
— Естествено.
— Няма да кажеш на никого, нали?
— Бооже!
— Не знам.
— Гледай ти да не се изтървеш.
— Няма.
— Все пак, внимавай. Даже и на майка си не казвай.
— Как ще й кажа! Все едно целия град да научи.
— Затова се пази. Виждаш ли, че е най-добре да го изгорим. Ако го беше намерила майка ти…
— Остави се!
— А-а така! Сега се убеди, че съм прав.
— Да де, прав си.
— Наближаваме.
— Тук ли ще го гориш?
— Не. Ще сляза надолу.
— Леле! Че то е много стръмно!
— Стръмно нестръмно, там! Там съм рекъл, че ще го изгоря.
— Добре. Но внимавай. Да не се хлъзнеш.
— Бооже! За пръв път слизам там!
— Откъде ще знам!
— Сега знаеш. Дай го. Стой тук на пост. Като видиш опасност, свири сигнала на Черното лале!
— Добре.
— Хайде.
Емо се спусна надолу до една малка площадка, образувана от издадените корени на едно голямо дърво.
Долу се разбиваха морските вълни.
Емо измъкна от чантата образеца, свали стъклото и го хвърли в морето. То се пръсна о един камък и парченцата потънаха в разпенената вода.
След това извади кибрита и запали образеца с рамката.
Шестнадесета глава
НЕСПОДЕЛЕНА ЛЮБОВ
Емо се измъкна от тайното място. Лицето му беше придобило доволно изражение.