— Как е?
— Ех, че хубаво горя!
— Защо не донесе малко пепел?
— Нали ти казах, че не трябва да има никакви доказателства.
— Ами нали остана пепел там?
— Глупости! Аз я разпилях по четирите посоки на света. Повечето отиде в морето. Останалата се разпиля по други места, ама така, че никой нищо не може да разбере.
— Голям конспиратор си.
— Класната днеска същото ми каза.
— Как класната?
— Ами така.
— Че днеска нямаме при нея.
— Нямаме, ама тя дойде у нас.
— У вас?
— Леле! Ами ако дòйде у нас?
— Няма. Тя се запъти у Славчови.
— Само у тях?
— Не. У Станислава също щеше да отиде.
— У двамата?
— Да.
— Не е случайно.
— Не е.
— Първо у вас. Нали си приятел на Славчо.
— Кой я знае класната!
— Станало е нещо.
— Ами, станало!
— А защо точно у тях ще ходи?
— Нейна си работа.
— Ужас! Човек дори и в любовта си спокойствие няма.
— Спокойната и щастлива любов е овчарска идилия.
— Глупости! Защо приказваш така? Нямам ли право и аз да бъда щастлива в любовта?
— Имаш! Кой ти го отрича? Намери си щастие в любовта и никой не би бил в състояние да ти забрани да бъдеш щастлива.
— Ти се подиграваш.
— Как ще се подигравам! Мислиш, че щастието под път и над път се намира.
— Не, но…
— Какво но? Така е. Малко са щастливите. Щастливи са тези, на които очите са слепи.
— Как слепи? Да не виждат светлината? Това щастие ли е?
— Ти не ме разбра правилно. Не слепи в буквалния смисъл, а морални слепци.
— Значи Славчо е морален слепец?
— Защо?
— Защото той е щастлив със Станито.
— Не знам.
— Така е.
— Всичко се случва.
— Ако не беше сляп, щеше да разбере.
— Какво?
— Че го обичам. Но той е егоист. И аз съм егоистка.
— Защото си егоистка, затова не го разбираш.
— Той ме направи такава. Неговите очи се затвориха, но моите се отвориха. И то доста широко.
— Не знам как да ти помогна. Аз съм в същото положение, в което си и ти. Само дето не съм егоист.
— Ако не си егоист, ще те тъпчат.
— Защо пък! Трябва да търсиш смисъла на живота си и в своето нещастие. Нека другите бъдат щастливи.
— Ти не си почувствал това, което аз чувствам.
— Кой знае! Аз три години си мълчах и накрая ми дойде да кажа.
— Какво?
— Че я обичам.
— Коя?
— Ти знаеш.
— Марина?
— Да.
— Кога й каза?
— Днес.
— Днес?
— Да.
— Значи си голям оптимист.
— А защо не? Човек трябва да се успокоява с нещо.
— Да, но аз не мога да се успокоя.
— Защо? Безсмислено е.
— Но с какво съм по-лоша от Станито?
— С нищо. Само че тя е кумира на Славчо.
— Тя е имала късмет.
— Завиждаш ли й?
— Да. Дори я мразя.
— Не се поддавай на такива чувства.
— Мразя я! Бих я убила!
— По-полека, по-полека! Не сме в средните векове!
— Теб защото те е страх да поискаш повече от Марина, затова приказваш така.
— Страх ме е? Боже мой! Защо да й развалям щастието?
— За да й помогнеш! Ти сам каза, ти сам каза, че който е морално сляп, той е щастлив.
— Не е съвсем така.
— Ти се отказваш от думите си? Те бяха самата истина.
— Глупости! Ставаше дума за дребното щастие. Великите хора са щастливи, когато направят нещо в полза на човечеството.
— Ние не сме велики хора.
— Не е ли велико дело, че унищожихме образеца? Значи сме велики хора. Кой ще докаже обратното?
— Ти пък се шегуваш!
— Защо не! Да се поддаваме на тъгата ли? Млади сме. Бъдещето е пред нас.
— Кой знае! Аз ще си намеря своето бъдеще, но Славчо ще си остане еснаф.
— Ти ако бъдеш егоистка и занапред, също ще останеш еснафка.
— Ти пък си голям алтруист.
— Не съм егоист поне.
— Твоите разбирания са много интересни.
— Какво им е интересното?
— Винаги мислиш за другите, съобразяваш се с другите.
— Не знам дали е така.
— В повечето случаи е така. И да знаеш, Марина би го зарязала онзи, с когото ходи…
— Какво искаш да кажеш?
— Че ако си по-настойчив, тя ще ти обърне внимание.
— Глупости! Ти не я познаваш.
— По-добре я познавам от теб.
— Все пак, тя ми обеща снимката си.
— Какво?!
— Не чуваш ли? Глуха ли си?
— Чух, но ми стана чудно.
— Така, обеща ми снимката си, какво чудно има?
— Интересно!
— Ако беше на мое място, нямаше да ти е интересно!
— Да, но ако тя беше безразлична към теб, нямаше да ти обещае снимката си.
— Не ги разбираш ти тези работи!
— А ти много ги разбираш!
— Виж какво, ако ги разбираше, нямаше да плачеш за Славчо.
— А за кого?
— Въобще за никого. Който те обича истински, за него си заслужава да страдаш.