— Как така? Ти наистина не ги разбираш тези работи!
— Така да е! Не искам повече да споря. Хайде да отидем някъде да се почерпим по случай изгарянето на образеца.
— Добре. Къде?
— В нашата сладкарница.
— Къде е тя?
— Откъде да знам! Кажи ти.
— Ей тука близо има една. Ще пием по една „кòла“.
— В нея има наркотици, ама хайде.
— Ще станем наркомани.
— Да, от отчаяние.
— Ето я.
— Влизаме ли?
— Да.
— Две „кòли“.
— Заповядайте.
— Ей там има маса.
Седемнадесета глава
НОВИ НЕЩА
Когато излязоха от сладкарницата, не знаеха какво да правят.
— Ако се върна в къщи — каза Елито, — трябва да скучая.
— Да се поразходим тогава.
— Добре.
— Колко е часът? Забравил съм си часовника.
— Четири.
— Точно?
— Да.
— Е-е! Че то още е рано.
— Рано е. За утре нямаме да учим.
— Нали имаме практика.
— Ех! И тази година да мине…
— Аз пък не искам, защото после не знам какво ме чака.
— Казарма.
— Да, но на мен не ми се ходи.
— Това е дълг на всеки мъж.
— Дълг е, но честно да си кажем, на никого не е приятно това.
— Да, неприятно е, но трябва все някой да защитава нас, беззащитните.
— Да, така е.
— Аз, ако ме питаш, бих отишла войник.
— Боже мой!
— Да, не се шегувам.
— Войната не е за жени работа.
— Откъде знаеш, че война ще има?
— О! Не дай си боже!
— Хич не ни трябва война.
— Никак. Никак!
— Ох, че ме е страх!
— Няма от какво да се боиш! Никой не е луд да си чупи главата.
— Да де, но все пак.
— Това е невъзможно.
— Ох, дано да е така.
— Теб откъде ти хрумна пък това? Много неприятно е да се говори за такова нещо.
— Да, наистина е така. Знаеш ли, че щял да идва нов ученик в нашия клас?
— Какво? Сега, когато е останал един срок?
— Сега ами.
— Що за хрумване.
— Откъде ще знам.
— Може би го местят от някоя друга гимназия.
— Не. Идва от София.
— Така ли? Откъде знаеш?
— Баща ми се познава с неговия баща.
— И защо идва от толкова далеко?
— Разни работи.
— Какви?
— Семейни.
— Неприятно!
— Така е.
— Какво да се прави!
— В този случай — нищо.
— Ние сме големи философи. Големи проблеми разрешаваме.
— Нали сме велики хора? Кой ще докаже обратното!
— Смееш се ти!
— Нали сме млади. Трябва да сме весели.
— Пък така си е!
— Така е!
— Много добре.
— Кое?
— Всичко.
— Е, не съвсем всичко.
— Ти пък се хващаш за дребните неща.
— Ти пък въобще не ги забелязваш.
— В къщи не съм такъв. От най-малкото се дразня.
— Стените ти действат на нервната система.
— Може и да е така.
— Сигурно е. И на мен ми действат. Много са потискащи.
— Ужасно!
— Да. И като отида на училище, още повече ме потискат.
— По-големи стени, повече потискат.
— Сигурно.
— Ако питат мен, какво училище ще им направя! Рай! Направо ще ти бъде удоволствие да ходиш там.
— Най-главното са учителите.
— Така е. Ама доста трудно ще се намерят подходящи учители. Защото в повечето случаи учители стават такива, на които това не им е призванието.
— Да, просто стават, та да си изкарват хляба.
— Какво да се прави, без хляб не може. Ама ако всичките бяха като Хубенов.
— Само той е човек.
— По практика ни предава, ама знае повече от другите.
— Знае. И най-главното е, че ни разбира.
— Няма, я, химичката да седне да ни слуша. Или математичката. Те са олицетворение на демагогията. Класната горе-долу си я бива, ама много си вре носа където не й е работа.
— Тя нас, момичетата, много ни мрази.
— Тя изглежда и себе си мрази.
— Кой я знае!
— Всичките са като псета. Само как стоят на входа, когато правят чистките…
— Вардят, да не би някой да им изцапа училището.
— Колко пъти са ме връщали за косата.
— И мен.
— Накараха ме да стана алпинист.
— А пък аз като не мога през прозореца, пишат ми отсъствия. Станали са ми четири само от закъснения. И то не от други, ами дето са ме връщали по време на чистките.
— Нормален човек няма да направи такива глупости. Ама той и шефът е един!
— Мисли се за кой знае какво, а пък е само един директор на гимназия.
— Веднъж ме спипа в коридора с дълга коса и ми каза да се подстрижа.
— Когато ти каза да очистиш гимназията ли?
— Да. Ама наистина точно така ми каза: „Очисти гимназията!“ Аз отначало се стъписах. Не можех да повярвам, че директор на гимназия може да употребява такива изрази.
— Трябваше да го изхвърлиш през прозореца, че да „очистиш гимназията“. И то наистина.