— А ти какво искаш?
— Знаеш много добре. Не се бой. Никой няма да научи, че си спал с мен.
— Не!
— Трябва да се научиш.
— Не.
— Не си дете.
— Не съм.
— Ще ти се смеят всички момичета.
— Те не знаят.
— Не знаят, да, но това момиче, с което ще ходиш?
— Остави ме!
— Не се измъчвай, съгласи се.
— Остави ме!
— А защо не си отидеш сам?
— Какво искаш?
— А! Значи не искаш!
— Ох!
— Съгласяваш се, нали?
— Ох!
— Да?
— Не!
— Да. Кажи да!
— Не мога.
— Бооже, че глупчо! Хайде, целуни ме! О! Вярно, ти не можеш. Ето, аз ще те целуна! О! Сега не те ли привличам повече?
— Не знам. Остави ме!
— Разменяме си ролите! Боже мой! Вместо ти да искаш от мен това, аз…
— Не искай тогава!
— О!
— Какво?
— Искаш ли да спиш с мен?
— Искам, но не трябва…
— О! Това исках да чуя!
— Не трябва.
— О! Не се бой!
— А ако стане нещо?
— Не ми е за пръв път.
— Все пак, ако стане нещо?
— Ще направя аборт, и готово.
— Ти не си с целия си!
— Бооже, че глупчо! Хайде да влезем в бара.
— Не, не искам.
— Хайде, хайде! Ще пием цитронада.
— Добре.
— Е, виждам, че се вразумяваш.
— Ти си ужасна!
— Такава съм.
— А защо?
— Все трябва да има някои като мен.
— Ти не си нормална.
— Че кой е казал обратното?
— Виж ти!
— Какво? Не съжалявай.
— Кошмар!
— Всичко ще мине. Моля, две цитронади. Харесва ли ти музиката? „Лед Цепелин“!
— Не.
— Ти пък! Това са най-хубавите записи.
— Глупости!
— Ти пък и това ли не харесваш?
— Предпочитам „Про -Арте“.
— Недей приказва глупости, ще ти се смеят всички!
II. ЧАСТ
Първа глава
ИСКРЕНИ ЧУВСТВА
Славчо се върна от училище разстроен. Емо защо му се бъркаше в работите! Станислава беше, без да си затваря очите пред слабостите й, прекрасно момиче. Че пушеше, е, всички модерни момичета пушат. Обичаше да се събира с компания. Че това не е слабост! Всеки млад човек обича да се повесели. Разбира се, не обичаше никого от класа, с изключение на него, но така беше по-добре. Какво му беше заразправял Емо разни глупости! Намеква му за нещо. Да си приказва каквото си иска! Станито го обичаше, той не се съмняваше в това. Нека Емо да търчи подир зайците. Ама че е глупав! Как може да е толкова наивен! Досега не е ходил с никакво момиче. Това зайче ще го поотрака.
Така си мислеше Славчо, докато обядваше. Нахрани се набързо. Трябваше да отиде у Станито. Там щяха да се събират нейни познати.
Можеше да покани и Емо, ама той какъвто е! Щеше да им развали веселбата с фасоните си. Беше му добър приятел, но извън училище не му беше нужен. Е, играеха понякога футбол, бяха най-добрите нападатели в отбора на класа, изкараха го на първо място, но приятелството, все пак, се ограничаваше в рамките на училището. А след като се влюби в Станито, Емо остана съвсем назад, не го занимаваха въпросите, от които горещо се интересуваше Славчо.
Всички, целият клас бяха особени. Всеки си имаше различни разбирания. Емо беше най-особен от всички.
„Дали може да обича този човек? — си казваше Славчо. — Сякаш момичетата не го интересуват. Това зайче малко го посъбуди, ама той е един! Всичко го кара така“.
Да, за Славчо Емо беше най-особеният. Дълго бяха приятели, а сякаш не го познаваше добре.
Мислите на Славчо бяха прекъснати от телефона.
— Да?
— Славчо, ти ли си?
— Да, Стани, защо се обаждаш?
— Ще идваш ли?
— Да.
— Виж какво. Недей да идваш.
— Защо?
— Неприятности.
— Какви? Какво се е случило?
— Аз ще дойда у вас и ще ти кажа.
— Идваш ли?
— Да. Няма никого у вас, нали?
— Не, сестра ми е следобед на училище.
— Добре, чакай ме. Хайде.
Славчо се учуди. Какво ли е станало? Може би, се е скарала с техните. Или брат й пак я тормози. Сигурно е довел мадами. Кой го знае!
Славчо беше загрижен. Нещо се беше случило със Станито.
Дали пък Емо не е направил нещо?
„Глупости! — си каза Славчо — Какво може да направи пък той?“
Все пак, бяха приятели. Пък откъде накъде Емо ще направи нещо! Невъзможно е. Въпреки всичко, той беше добро момче. Никога не би направил на някого лошо.
На входната врата се позвъни. Той отиде и отвори. Беше Станислава.
— Какво е станало?
— Остави се!
— Защо?
— В къщи е хаос. Брат ми е в невъзможно състояние!
— Какво му е?
— Направи скандал. Заплашва, че щял да се жени. Майка ми трепери.
— Нека се жени.
— Той не е завършил техникума. И се е хванал с една…
— Каква? Грозна ли е?
— Не е, ама е нахална. Постоянно се мъкне в къщи. Днеска се домъкна и почна да ми се перчи. Не издържах и се махнах.