— На когото с каквото му е приятно — каза Славчо.
— Е, да. И на вас това ви е приятно.
— Какво?
— Нищо, нищо. Аз дойдох за съвсем друго. Главното е успеха. Да, Станислава. Ти изключително много си намали успеха. Какво става? Изглежда, през цялото време сте със Славчо. И за това ще ви остава време, само си учете уроците. И не правете глупости. Вярвам, че никога няма да направите като Кирил и Мариана.
— Че те какво са направили? — учуди се Славчо.
— С някаква съмнителна компания са били миналата нощ. Страстите са се разгаряли. Имало е снощи у тях проверка, но те не са се върнали до десет и половина.
— Каква проверка?
— Има учители, които обикалят след вечерния час. От различни училища са. Имат адресите на някои…
— Заподозрени.
— Да, точно така. Но работата е друга. Директорът не може да си намери място. Някой е откраднал печата на болницата и в училище са открити около шестдесет-седемдесет фалшиви медицински бележки.
— Какво?
— Да, да. Нещо напоследък започнаха много да се изхитрят. И в нашия клас са доста от тях.
— Кои?
— Като им дойде времето, ще се разбере.
— Ние със Славчо не сме отсъствали и не сме давали бележки.
— Е, вие не сте в това число. Но директорът твърдо е решил да се накажат виновните. Доста ще изключим. Тези с фалшивите бележки не са най-виновните. Виновниците са настрана и тях трудно ще ги открием. Ако се стигне до милицията, ще стане много лошо.
— За репутацията на гимназията.
— А! Това е съвсем друго. Щом е за разкриване на престъпление, репутацията е нищо.
— Ами! Другарят директор иска да се прояви като следовател.
— Не, не. По-добре ще бъде да разрешим въпроса сами, отколкото да се намесват странични лица. Фалшификацията на медицински бележки е взела застрашителни размери. Не вярвам да е само от тази година. Миналите години просто не са били откривани.
— По-умело са пипали.
— Кой ги знае! Може и така да е. Но сега тежко им се пише.
— От нашия клас много ли са?
— Да. Доста са. Утре ще се разбере всичко.
— От утре ще почне следствието.
— Ти се шегуваш, Славчо, но работата е много сериозна. Дори добри ученици са прибягвали до такова нещо.
— Щом и добри ученици е имало, значи им е писнало от учене.
— Не се знае. За някои дори не очаквах. Бях изненадана. Е, има ученици, които нямат по нито едно отсъствие или закъснение. Например Емил. Ама има някои, които ги мислех за много болни, а то какво се оказа? Че им няма нищо. Изтърках си обувките да обикалям по болници и поликлиники. Повече от половината бележки, които проверих, се оказаха фалшиви. Насмалко щяха да ме приберат в милицията, като показах бележки с откраднатия печат.
— Я, значи то било много опасно!
— Наистина е опасно, защото има болни, на които се гледа с недоверие, с пренебрежение, макар че те представят съвсем редовни документи.
— Неприятно е!
— Да, да. Станислава, майка ти кога е на работа?
— Тя е в отпуск.
— Сега си е взела отпуск?
— Да.
— Но е тука?
— Да.
— Трябва да я видя.
— Не, не трябва! Тя е достатъчно разтревожена.
— Какво се е случило?
— Нищо.
— Е как така нищо?
— Брат ми я тревожи.
— Така ли? А ти защо не й помагаш?
— Как ще й помагам? Той ме бие.
— А баща ти?
— Той не се е върнал. Само да се върне от пътуването, брат ми ще види!
— Кога ще се върне баща ти?
— След три месеца.
— А дотогава?
— Не знам.
— Брат ти къде учи?
— В химическия техникум.
— А! Така ли? Аз там познавам някои учители.
— Те нищо не могат да направят, защото в училище той е кротък като агънце.. Само в къщи беснее. Ще се жени.
— Кога завършва?
— Тази година. Той е с една година по-голям.
— Хм! Ще видим. Ако не се оправи, ми се обади. Аз ще се опитам чрез колегите да му въздействам.
— Няма смисъл. Той повече ще се озлоби.
— Не вярвам. Ще го постреснат малко и той няма да смее повече. Нищо няма да му направят. Само ще ви отидат на гости.
— Кой знае.
— Не се бой. Нали имаш отделна стая?
— Да, но той вдига шум.
— Не учи ли?
— Нощем учи.
— Интересно. Аз трябва да вървя. Ще ходя на още много места. Цяла сутрин бях по поликлиниките, а сега съм по гости.
— Довиждане.
— Довиждане. И си гледайте уроците.
— Леле! Кого ли са хванали? — каза Станито, след като класната им излезе.
— Кой знае! Сигурно дребна риба. Едрата се връща обратно, нали знаеш. Баща ти поне пътува с корабите.
— Да, едрите риби ги пускат обратно в океана.
— Браво! И сега ще ги пуснат. Не, а направо ще ги изпуснат!
— Ти съмняваш ли се в някого?
— Откъде да ги знам! Те си се знаят. И сто процентово има и лекари в тези далавери.