— Тя с какви ли не е била!
— Даже и със сърби.
— Тя не е нормална. Аз предпочитам циганка, отколкото сръбкиня.
— Я си затваряй плювалника! Я отиди при някоя метачка! Хайде де!
— Е, ти пък!
— Исата ще си прави, каквото си иска. Насмалко щеше да се ожени за един от Скопие.
— Боже! За сърбин!
— Той не беше сърбин, ами маке.
— Все там!
— Ти пък една разлика не можеш да направиш!
— Боже! Че за какво ми е! Няма да слушам „Проарте“ я! Или онази смахнатата, каква беше, а?
— Тереза ли?
— Аха! Боже! Пък има някакъв кретен, дето пее „Оди си“! Гледай акъл!
— Абе, какво си се хванал за тях! Довечера ще слушаме Алис Купър.
— Той е певец! А не онези разни там! Само дето вдигат много шум!
— Така е.
— Само смахнати като Емо могат да ги слушат. Аз направо няма да издържа като ги чуя. И разни пък италианци! Боже!
— Абе какво ще се разправяме, целия свят пее на английски.
— Така, ами. Емо пък — „Проарте“! Ха-ха-ха!
— Той слуша и Бетховен.
— Аз съвсем се убеждавам, че той е ненормален. Спомняш ли си, веднъж спорехме за музика, той почна да ни развиван разни теории там за Бетховен, за Моцарт и за разни други кретени, че тяхното било велика музика, че щяла завинаги да остане. Боже! Че който разумен човек чуе тези скрибуцания, направо си запушва ушите.
— Така е. Ама Исата ще го оправи.
— Има си ги най-различни.
— Да. Така е. А! Това какво е?
— Ти пък на театър ли ще ходиш?
— Не, ами да видя какво дават.
— Разни глупости. От някакъв си идиот.
— Това е от Добри Войников, бе!
— Голямо чудо!
— Така е. Само рекох да видя.
А на афиша пишеше: „Криворазбраната цивилизация“…
Шеста глава
ХОБИ
— Аз вече ще си ходя — каза Киро.
— Добре. Аз пък трябва да отида у Исата. Довечера в шест часа ще дойда у вас да те взема. Да си бъдеш в къщи — предупреди го Мерито.
— Ще си бъда.
— Хайде, чао.
— Чао.
Мери се запъти към дома на Искра, защото имаше да разговаря с нея за някои неща.
Скоро стигна. Позвъни, и на вратата се показа нейната съученичка.
— О, Мери, влез. Малко е разхвърляно в къщи, ама нищо.
— Ти пък! Аз не съм толкова претенциозна.
— Хайде де!
— Какво стана с онази работа?
— За Киро ли?
— Да.
— Дадоха ми, но ме предупредиха.
— Какво?
— Някой е дигнал печата на болницата.
— Е, и?
— Опасно става.
— Не вярвам да се сетят нашите даскали.
— Кой ги знае! Ако стане нещо, прави му сметка!
— Ти пък!
— Не знам.
— Дай я.
— Ето.
— Не личи да е фалшива.
— Не личи, ама не е вписан в никаква книга.
— Някой пък ще тръгне да проверява. Ти, Исо, защо си толкова…
— Мене не ме интересува. Фалшива бележка не съм давала. А ако ме издрънкате, дяволите ще ви вземат.
— Ти какво си се уплашила?
— Нищо, само ти казвам.
— Какво става с Емо?
— Довечера ще си го хвана.
— Само да не го изпуснеш.
— Че изпуснала ли съм някого?
— Този е друг.
— Да, друг е. Няма да си поиска сам.
— Сама ли ще му се предложиш?
— Ами да.
— Горкото момче, ще откачи.
— От щастие.
— Кой го знае.
— Не ти ли се иска и на теб?
— Ти го опитай, ще видим.
— А! Аз да си го хвана, не ти го давам.
— Защо?
— Решила съм трайна любов да завъртя.
— И то с кого! Боже!
— Момчето е честно. Няма с Джонсъна да тръгна, я!
— Ти пък откога стана честна?
— Казал ли е някой такова нещо? Емо ми харесва. Рядко ще намериш като него.
— Че какво ти харесва? Той не е докосвал момиче.
— Още по-добре. Ще ми се остави да правя каквото си искам с него.
— Ти се надяваш?
— А защо не?
— Когато легне с теб, тогава можеш да бъдеш сигурна.
— Ти мислиш, че няма?
— Ще се опъва.
— Знам. Ама не вярвам да не му се е доискало вече. Било го е страх. Достатъчно е да му дам кураж.
— Я виж ти! Ти си голяма оптимистка.
— А защо не? Преди малко ми се обади Станито.
— И?
— Каза ми, че ми забранявала да спя с Емо.
— Я! Не й ли стига Славчо?
— Не, тя заради друго. Изглежда се е уплашила, че ако стане нещо, ще я хванат и нея.
— Тя пък съвестна!
— Нищо. Ако ще и светът да се обърне, аз ще легна с Емо.
— Не се заричай.
— Ако не тази вечер, то друга. Има много време.
— Само внимавай зайчето да не те превари.
— Защо ме разсмиваш? Това зайче, ако си е имало работа с момче, аз главата си ще отрежа.
— Да, ама Емо…
— Какво? Още по-добре. Това ми подсказва, че не е безразличен към…
— Да, да. Ти все още се надяваш.
— Ти се мъчиш да ме разколебаеш, макар че ме познаваш. Досега не съм се разколебала нито веднъж.