— Киро е много доволен.
— Киро не ми харесва. Как можа да хванеш точно пък него?
— А кого?
— От нашия клас няма, да. А пък днеска, когато Емо излезе с теб от час по английски, Киро побесня. Аз го наблюдавах.
— Така ли? Ревнува. Ха-ха-ха.
— Той, значи, също е голям оптимист.
— Аз ще го пробутам на Джесито. Той ще й допадне.
— Да, и тя е смахната като него.
— Исо, не приказвай така за приятелките ми!
— Те пък едни приятелки!
— А защо?
— Само се перчат много, а нищо не правят.
— Какво искаш да правят?
— Да действат.
— Ти не ги знаеш.
— Хайде де! Веднъж спах с един, дето е бил с твоята Джеси.
— Е, и?
— Тогава той ми каза какво представлява. Нея направо я е страх.
— Ти знаеш!
— Знам, я!
— Твоя си работа. А ти какво? Защо се хващаш с Емо, а не с някой друг?
— Хванах се на бас. Станито ме накара.
— Не те накара тя. Аз чух много добре. Ти я предизвика.
— Ха! Ти какви ги измисляш?
— Ти първа й каза, че Емо е бебе.
— Какво?
— Точно така й каза. След това тя ти каза, че не е, а ти рече, че тогава е голямо дете, защото не е спал с момиче.
— Глупости!
— И тя ти каза, че не му се е случило.
— Ами!
— Хайде де! Тогава ти й предложи да се хванете на бас.
— Не беше така, ама както и да е!
— Ако и ти се оттеглиш, какво ще правя сама в класа?
— Боже! И ти си хвани някого и се оттегли. Да не би Иванчо да е лош?
— Не е, ама аз няма да свикна.
— Ще се помъчиш, докато свършим проклетата гимназия. През това време девиците ще започнат да се проявяват. И неутралните, и те. И класната, ако загрее нещо, ще нанесе удар по тях.
— Ти пък си била и хитра.
— А защо не? Тя има слабост към Емо и няма да ми направи нищо, защото го знае какъв е.
— Ти много отдалече си правиш сметките.
— Ще видим.
— Ще видим, я!
— Аз ще си го хвана, пък ти прави каквото щеш!
— Троши си главата с бебетата!
— Много ги обичам! Такива сладки, като Емо.
— Бавачка!
— Трябва да се свиква, пък и да си почина малко. След това може пак да продължа.
— Така е по-разумно. Аз трябва да вървя. Чао.
— Чао.
Седма глава
НЕПРИЯТНОСТ
Мерито се отправи към къщи. Пак не бързаше, макар че наближаваше два и половина. Майка й сигурно се беше върнала вече от работа и я чакаше за обяд.
Но в къщи я очакваше неприятна изненада — класната й беше у тях!
Мерито хлопна с досада вратата на хола.
— Добър ден, Мариана. Виждам, че не си ме очаквала, защото се връщаш с час и половина закъснение
— Имах работа.
— Да, но сега ще имаме повече и по-важна работа. Не прави недоволни гримаси, защото положението е много опасно.
— Какво положение?
— Ами, например това с медицинските бележки.
— Какви медицински бележки?
— Тези, които си ми давала да извиняваш отсъствията си.
— Те са съвсем редовни.
— А! Значи знаеш за какво се отнася. Тогава ще говорим направо. Тези бележки, както ти самата знаеш, са фалшиви.
— Как така?
— Ами така. Няма защо да упорстваш. Не е нужно да се правиш на изненадана.
— Ама, как, другарко! Тези бележки са напълно редовни.
— Хайде де! Знаеш ли къде съм била тази сутрин?
— Не.
— Бях в поликлиниката. Там случайно ти си забравена в книгите за преглед.
— Може и да е така.
— А! Няма да мине. Виж какво ще ти кажа. Такъв лекар не съществува. Откъде си му измислила името?
— Ама, как, другарко? Има такъв лекар.
— Бре! Ти на мен ли ще ми кажеш! Защо продължаваш да ме лъжеш? А? И то пред майка си.
— Как ще ви лъжа, другарко? Бележките са редовни.
— Да речем, че са редовни, а само лекарят е измислен!
— Ама, как ще е измислен!
— А, значи не е?
— Не е.
— Добре. Тогава бележките са напълно редовни.
— Ами да.
— Добре, ти твърдиш, че бележките са съвсем редовни, така ли?
— Да. Така е. Редовни са.
— Ще го потвърдиш ли и пред директора?
— Да.
— Виж какво, ако си признаеш, че са фалшиви, до директора няма да стигне.
— Ама как да си призная, като не са.
— Другарко, това е насилие! — реши да се намеси майката.
— Насилие ли?
— Ами да. Как може да я карате да потвърди нещо, което не е вярно.
— Не е вярно ли?
— Не е, разбира се.
— Я виж ти! Пък аз, като бях в поликлиниката, останах с убеждение, че е вярно.
— Но как, другарко. В коя поликлиника сте били? Дъщеря ми никога не ходи в окръжната.
— Така ли?
— Разбира се. Вие сте с грешка.
— Трябваше да проверя в туристическата поликлиника.
— Точно там.
— А! Значи съм сбъркала. Нищо. Ще ме извините.
— Все пак, внимавайте да не сбъркате друг път, защото децата не могат да понасят такива неща.