Выбрать главу

— Киро е много доволен.

— Киро не ми харесва. Как можа да хванеш точно пък него?

— А кого?

— От нашия клас няма, да. А пък днеска, когато Емо излезе с теб от час по английски, Киро побесня. Аз го наблюдавах.

— Така ли? Ревнува. Ха-ха-ха.

— Той, значи, също е голям оптимист.

— Аз ще го пробутам на Джесито. Той ще й допадне.

— Да, и тя е смахната като него.

— Исо, не приказвай така за приятелките ми!

— Те пък едни приятелки!

— А защо?

— Само се перчат много, а нищо не правят.

— Какво искаш да правят?

— Да действат.

— Ти не ги знаеш.

— Хайде де! Веднъж спах с един, дето е бил с твоята Джеси.

— Е, и?

— Тогава той ми каза какво представлява. Нея направо я е страх.

— Ти знаеш!

— Знам, я!

— Твоя си работа. А ти какво? Защо се хващаш с Емо, а не с някой друг?

— Хванах се на бас. Станито ме накара.

— Не те накара тя. Аз чух много добре. Ти я предизвика.

— Ха! Ти какви ги измисляш?

— Ти първа й каза, че Емо е бебе.

— Какво?

— Точно така й каза. След това тя ти каза, че не е, а ти рече, че тогава е голямо дете, защото не е спал с момиче.

— Глупости!

— И тя ти каза, че не му се е случило.

— Ами!

— Хайде де! Тогава ти й предложи да се хванете на бас.

— Не беше така, ама както и да е!

— Ако и ти се оттеглиш, какво ще правя сама в класа?

— Боже! И ти си хвани някого и се оттегли. Да не би Иванчо да е лош?

— Не е, ама аз няма да свикна.

— Ще се помъчиш, докато свършим проклетата гимназия. През това време девиците ще започнат да се проявяват. И неутралните, и те. И класната, ако загрее нещо, ще нанесе удар по тях.

— Ти пък си била и хитра.

— А защо не? Тя има слабост към Емо и няма да ми направи нищо, защото го знае какъв е.

— Ти много отдалече си правиш сметките.

— Ще видим.

— Ще видим, я!

— Аз ще си го хвана, пък ти прави каквото щеш!

— Троши си главата с бебетата!

— Много ги обичам! Такива сладки, като Емо.

— Бавачка!

— Трябва да се свиква, пък и да си почина малко. След това може пак да продължа.

— Така е по-разумно. Аз трябва да вървя. Чао.

— Чао.

Седма глава

НЕПРИЯТНОСТ

Мерито се отправи към къщи. Пак не бързаше, макар че наближаваше два и половина. Майка й сигурно се беше върнала вече от работа и я чакаше за обяд.

Но в къщи я очакваше неприятна изненада — класната й беше у тях!

Мерито хлопна с досада вратата на хола.

— Добър ден, Мариана. Виждам, че не си ме очаквала, защото се връщаш с час и половина закъснение

— Имах работа.

— Да, но сега ще имаме повече и по-важна работа. Не прави недоволни гримаси, защото положението е много опасно.

— Какво положение?

— Ами, например това с медицинските бележки.

— Какви медицински бележки?

— Тези, които си ми давала да извиняваш отсъствията си.

— Те са съвсем редовни.

— А! Значи знаеш за какво се отнася. Тогава ще говорим направо. Тези бележки, както ти самата знаеш, са фалшиви.

— Как така?

— Ами така. Няма защо да упорстваш. Не е нужно да се правиш на изненадана.

— Ама, как, другарко! Тези бележки са напълно редовни.

— Хайде де! Знаеш ли къде съм била тази сутрин?

— Не.

— Бях в поликлиниката. Там случайно ти си забравена в книгите за преглед.

— Може и да е така.

— А! Няма да мине. Виж какво ще ти кажа. Такъв лекар не съществува. Откъде си му измислила името?

— Ама, как, другарко? Има такъв лекар.

— Бре! Ти на мен ли ще ми кажеш! Защо продължаваш да ме лъжеш? А? И то пред майка си.

— Как ще ви лъжа, другарко? Бележките са редовни.

— Да речем, че са редовни, а само лекарят е измислен!

— Ама, как ще е измислен!

— А, значи не е?

— Не е.

— Добре. Тогава бележките са напълно редовни.

— Ами да.

— Добре, ти твърдиш, че бележките са съвсем редовни, така ли?

— Да. Така е. Редовни са.

— Ще го потвърдиш ли и пред директора?

— Да.

— Виж какво, ако си признаеш, че са фалшиви, до директора няма да стигне.

— Ама как да си призная, като не са.

— Другарко, това е насилие! — реши да се намеси майката.

— Насилие ли?

— Ами да. Как може да я карате да потвърди нещо, което не е вярно.

— Не е вярно ли?

— Не е, разбира се.

— Я виж ти! Пък аз, като бях в поликлиниката, останах с убеждение, че е вярно.

— Но как, другарко. В коя поликлиника сте били? Дъщеря ми никога не ходи в окръжната.

— Така ли?

— Разбира се. Вие сте с грешка.

— Трябваше да проверя в туристическата поликлиника.

— Точно там.

— А! Значи съм сбъркала. Нищо. Ще ме извините.

— Все пак, внимавайте да не сбъркате друг път, защото децата не могат да понасят такива неща.