— Да, да, знам ги децата.
— Утре проверете в туристическата поликлиника.
— Да, непременно. Трябва да се уверя, че казвате истината. Такава ми е професията.
— Не сте детектив, защо правите такива неща?
— Нареждане на директора.
— Ах, така ли?
— Да, така.
— Много сте недоверчиви.
— Понякога ни карат да бъдем такива постъпките на нашите ученици.
— Мариана какво е извършила?
— Попитайте я нея. Тя поне няма да ви излъже, а аз като ви разказвам, може да сбъркам нещо.
— Мариана всичко ми разказва. Не знам да се е случило нещо лошо.
— Нека си помисли и, след като си замина, да ви разкаже подробно за любовните си приключения.
— А! Такава ли била работата. Вие, другарко, поне в това не бива да се месите.
— Защо? А ако някой от моите ученици тръгне по лош път?
— Мариана не е малко дете.
— Не е, но пък се мисли за прекалено голяма.
— Разбира се, тя вече е абитуриентка.
— Не е станала още. До тогава могат да се случат много неща.
— А! Значи и заплашвате?
— Как ще заплашвам? Нейното завършване не зависи само от мен, а и от нея и от останалите колеги.
— Да, но те са ви колеги.
— Какво искате да кажете?
— Че щом се състави едно мнение за някой ученик, то…
— Да, да. Виждам, че продължавате да грешите.
— Как ще греша. Не е ли така?
— Зависи от много неща.
— А! Все зависи.
— Разбира се. И от самия ученик зависи мнението на учителите.
— Много често то не е правилно.
— Случва се да сгрешим, хора сме и ние. Пък и на толкова ученици преподаваме.
— Щом сте учители, не трябва да грешите, или пък, щом грешите, то ще трябва да прощавате грешките и на учениците. Те са по-млади и повече грешат.
— Да, така е. Но когато човек сгреши веднъж, той си взима пример от това. Да речем, човек да сгреши за едно нещо веднъж, му е простено. Е, разбира се, ако извърши тежко престъпление, не може да му се прости, дори и за пръв път да го прави.
— Какво, искате да кажете, че дъщеря ми е извършила престъпление!
— О, далеч съм от тази мисъл. Но искам да кажа, че дъщеря ви е сгрешила не веднъж, дваж или три пъти, а много.
— А в какво е сгрешила?
— Тръгнала е по лош път. С лоша компания се събира. Не спазва вечерния час. Не се подготвя за училище и много други работи.
— Човек е свободен да се весели.
— Свободен е, но тя е преди всичко ученичка и не трябва да прекалява.
— Това не значи, че не е човек, щом е ученичка.
— Не съм казала такова нещо.
— Да, но една учителка в прогимназията им казваше, че учениците и войниците не са хора.
— Тя може би го е казала в афектирано състояние.
— Но нали е учителка, трябвало е да бъде въздържана.
— Разбира се, но тридесет или четиридесет ученика ако почнат да правят каквото си искат, няма да издържат на всекиго нервите. Както учениците са хора, така и учителите са хора. Те са отишли в училището и да дават знания, и да си изкарват хляба.
— Да, но има учители, които умишлено тормозят учениците си.
— Не знам.
— Има.
— Може, но вие си помислете за медицинските бележки. Аз трябва да вървя и у други ученици. Довиждане.
Класната на Мерито излезе, без да дочака отговора на своето „Довиждане“.
Осма глава
ДУШЕВНА БОРБА
Марина се върна в къщи неспокойна. Чувстваше в себе си нещо, което друг път не бе чувствала. Не знаеше какво е, но знаеше, че нещо я свива там, под сърцето. Тя разбра — обичаше Емо. „Но защо, защо? — запита се с уплаха тя. — Как може да си мисля такива неща? Боже мой!“
Марина беше усетила това чувство, но не се замисляше над него и го потискаше в себе си, не му даваше воля, пазеше се другите да не разберат, че има нещо… Криеше любовта си… Но сега започна да съжалява. „Не съм била права, може би, трябваше да му кажа.“ Но не, тя веднага си каза: „Глупости! Как ще му кажа, а ако той не ме обича? Ами ако ми се смее? Може да каже и на приятелите си и те ще ми се подиграват. Боже мой! Защо се влюбих в него?“
Как можа да помисли за това! И то точно днес, когато той, може би, си намери приятелка. „Или трябваше да му кажа, или трябваше въобще да не мисля за това — помисли си тя пак. — Глупости! Само глупости има в главата ми!“ — рече си тя и ядосано хвърли чантата си.
„Полека, полека! — каза си тя. — Какво ти е виновна чантата! Емо е виновен. Ако не ми беше правел такова впечатление, нямаше да се влюбя в него. Той е толкова глупав, че не може да бъде! Още е дете. Какво може да очаквам от него? Мисля си глупости! Откъде накъде пък се сетих за това!“
— Марина! — чу се гласът на майка й. — Хайде да обядваме.
— Ей сега.