Выбрать главу

— Хайде, по-бързо! Ще изстине супата.

— Нека изстива.

— Марина, какво ти е? — майка й влезе в стаята и я погледна в лицето.

— Нищо.

— Как така нищо?

— Ами така.

— Нещо в училище?

— Не.

— А къде?

— Никъде.

— Нещо с приятелките?

— Не! Защо ме питаш?

— Не се сърди, Марина, виждам, че е станало нещо и питам. Знаеш, майка съм ти, и ме боли, когато те гледам, че си разтревожена за нещо.

— Не съм. Просто съм уморена.

— Може и да е така. Хайде, ела да обядваме.

— Сашка върна ли се?

— Не. И заради нея се безпокоя.

— Тях ги пуснаха по-рано.

— Тя, като си идва, е много разсеяна и затова ме безпокои.

— Нейният клас е много луд.

— Така ли? Нали са само момичета?

— Само момичета са, ама…

— Какво?

— Не трябваше да я оставяш в такъв клас, нали ти казах още в началото да я преместим.

— Че лошо ли е в този клас? Няма момчета.

— Няма, ама си ги търсят!

— Марина!

— Така е. Аз съм там и зная. Търчат по нашите момчета.

— Марина!

— Какво? И нашата Сашка, и тя. Мисли, че не я виждам.

— Защо ме тревожиш и с това?

— Тя ме ядосва.

— Сестра ти е. Защо приказваш така?

— Защото я обичам и не искам да прави глупости.

— С кое момче се закача?

— С един от „В“ клас.

— Ти й кажи. Тя ще те разбере. Ако й забраня аз да се занимава с тази работа, тя ще се насърчи, нали знаеш, всяко забранено нещо е по-сладко.

— Тихо, идва.

— Добър ден, мамо.

— Добър ден. Защо закъсня?

— Бях с приятелките. Отидохме да си купим билети за кино.

— Кога ще ходиш?

— Сега.

— Хайде да обядваш тогава.

— Идвам. Маринче, я ми кажи тази вашата Искра добра ли е? — запита Сашка.

— Не знам.

— Днеска в коридора се скарах с нея.

— Защо?

— Ами…

— Хм!

— Ама тя…

— Какво тя! Няма да се караш с по-големите.

— Като сме зайчета, да не мислиш, че ще мълчим!

— Хайде, храни се по-бързо, че ще закъснееш — подкани я майка й.

Марина се замисли: „Сестра ми е тръгнала с онзи, дето го познава само от един-два месеца, а пък мен ме е страх да кажа на Емо, с който толкова време сме съученици, че го обичам! Боже мой! А трябва да давам пример на сестра си, трябва да й кажа да не се подвежда по онзи там. А тя ако ме види поне веднъж с Емо, още повече ще се окуражи. Ох! И моята не е лека! Какво да се прави. Трябва да се примиря. Сестра ми е глупава и на всичко отгоре се мъчи да лъже. А Емо поне е честен, никога не съм го чула да лъже. Ох, да му се не види! Защо е толкова глупава сестра ми? Аз като бях в девети клас, дори не помислях да се закачам с някои по-големи момчета…“

— Маринче, аз отивам. Чао.

— Чао, Сашке.

— Мамо, тръгвам.

— Добре.

Майка им влезе в кухнята.

— След киното няма да се бавиш много, нали?

— Ами ще видя.

— А кога ще си учиш?

— За утре нямаме много.

— Хм.

— Нямаме, ма, мамо!

— Добре, добре, хайде върви, да не закъснееш.

Когато Сашка излезе, Марина каза:

— Не е лошо момиче, ама глупости прави.

— Не мога да й забраня да ходи на кино.

— Не съм казала такова нещо. Ама откакто влезе в гимназията, се промени. Беше толкова добра.

— Е, хайде, не е пропаднала.

— Не е.

— Ти ще се помъчиш да й помогнеш.

— Ще се помъча.

И изведнъж Марина реши в себе си: „Каквото и да стане, Емо няма да разбере, че го обичам. Трябва да завърша гимназията, после ще бъде по-лесно.“

— Марина!

— Да?

— Какво ти е?

— Нищо.

— Не ме чуваш.

— А! Казала ли си нещо?

— Ами да, разбира се.

— Ох, извинявай, не съм те чула, замислих се, и…

— Марина, има ти нещо. Не крий.

— Тревожа се за Сашка.

— Не, не. Не е това. Кажи ми. Ще ти олекне.

— Нищо не се е случило, мамо.

— Защо ме тревожите?

— Какво те тревожа сега? Не мога и за секунда да се замисля! В края на краищата, какво искаш? Само тебе да слушам, да не би да изпусна какво ще кажеш.

— Марина!

— Така е.

— Ох! Няма да те питам. Не се ядосвай! Аз като всички майки.

— Знаеш, че ми е неприятно да ме разпитват.

— Няма вече, Маринке.

Марина се успокои и отиде в стаята си.

Девета глава

БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ

Леля Яна беше една от най-старите чистачки в гимназията. Гледаше си добре работата, не пускаше да се влиза в сградата преди да е ударил звънецът, не разрешаваше да се влиза в стаите със закуски, сутрин усърдно проверяваше всяка стая, да не би някой, успял да се промъкне, се е скрил. Винаги, когато някой от учениците й се „опънеше“ за нещо, тя веднага отиваше и се оплакваше на директора, защото сама не можеше да се справи. Понякога си служеше със своите съоръжения, като например метлата, за да внесе някъде ред. Разбира се, служеше си с точно обратната част, която беше от чисто дърво и където нямаше една сламчица от метла. Затова не веднъж й бяха правили пакости — криеха й метлата, парцалите, с които бършеше навсякъде, и най-различни други неща.