— Хайде, по-бързо! Ще изстине супата.
— Нека изстива.
— Марина, какво ти е? — майка й влезе в стаята и я погледна в лицето.
— Нищо.
— Как така нищо?
— Ами така.
— Нещо в училище?
— Не.
— А къде?
— Никъде.
— Нещо с приятелките?
— Не! Защо ме питаш?
— Не се сърди, Марина, виждам, че е станало нещо и питам. Знаеш, майка съм ти, и ме боли, когато те гледам, че си разтревожена за нещо.
— Не съм. Просто съм уморена.
— Може и да е така. Хайде, ела да обядваме.
— Сашка върна ли се?
— Не. И заради нея се безпокоя.
— Тях ги пуснаха по-рано.
— Тя, като си идва, е много разсеяна и затова ме безпокои.
— Нейният клас е много луд.
— Така ли? Нали са само момичета?
— Само момичета са, ама…
— Какво?
— Не трябваше да я оставяш в такъв клас, нали ти казах още в началото да я преместим.
— Че лошо ли е в този клас? Няма момчета.
— Няма, ама си ги търсят!
— Марина!
— Така е. Аз съм там и зная. Търчат по нашите момчета.
— Марина!
— Какво? И нашата Сашка, и тя. Мисли, че не я виждам.
— Защо ме тревожиш и с това?
— Тя ме ядосва.
— Сестра ти е. Защо приказваш така?
— Защото я обичам и не искам да прави глупости.
— С кое момче се закача?
— С един от „В“ клас.
— Ти й кажи. Тя ще те разбере. Ако й забраня аз да се занимава с тази работа, тя ще се насърчи, нали знаеш, всяко забранено нещо е по-сладко.
— Тихо, идва.
— Добър ден, мамо.
— Добър ден. Защо закъсня?
— Бях с приятелките. Отидохме да си купим билети за кино.
— Кога ще ходиш?
— Сега.
— Хайде да обядваш тогава.
— Идвам. Маринче, я ми кажи тази вашата Искра добра ли е? — запита Сашка.
— Не знам.
— Днеска в коридора се скарах с нея.
— Защо?
— Ами…
— Хм!
— Ама тя…
— Какво тя! Няма да се караш с по-големите.
— Като сме зайчета, да не мислиш, че ще мълчим!
— Хайде, храни се по-бързо, че ще закъснееш — подкани я майка й.
Марина се замисли: „Сестра ми е тръгнала с онзи, дето го познава само от един-два месеца, а пък мен ме е страх да кажа на Емо, с който толкова време сме съученици, че го обичам! Боже мой! А трябва да давам пример на сестра си, трябва да й кажа да не се подвежда по онзи там. А тя ако ме види поне веднъж с Емо, още повече ще се окуражи. Ох! И моята не е лека! Какво да се прави. Трябва да се примиря. Сестра ми е глупава и на всичко отгоре се мъчи да лъже. А Емо поне е честен, никога не съм го чула да лъже. Ох, да му се не види! Защо е толкова глупава сестра ми? Аз като бях в девети клас, дори не помислях да се закачам с някои по-големи момчета…“
— Маринче, аз отивам. Чао.
— Чао, Сашке.
— Мамо, тръгвам.
— Добре.
Майка им влезе в кухнята.
— След киното няма да се бавиш много, нали?
— Ами ще видя.
— А кога ще си учиш?
— За утре нямаме много.
— Хм.
— Нямаме, ма, мамо!
— Добре, добре, хайде върви, да не закъснееш.
Когато Сашка излезе, Марина каза:
— Не е лошо момиче, ама глупости прави.
— Не мога да й забраня да ходи на кино.
— Не съм казала такова нещо. Ама откакто влезе в гимназията, се промени. Беше толкова добра.
— Е, хайде, не е пропаднала.
— Не е.
— Ти ще се помъчиш да й помогнеш.
— Ще се помъча.
И изведнъж Марина реши в себе си: „Каквото и да стане, Емо няма да разбере, че го обичам. Трябва да завърша гимназията, после ще бъде по-лесно.“
— Марина!
— Да?
— Какво ти е?
— Нищо.
— Не ме чуваш.
— А! Казала ли си нещо?
— Ами да, разбира се.
— Ох, извинявай, не съм те чула, замислих се, и…
— Марина, има ти нещо. Не крий.
— Тревожа се за Сашка.
— Не, не. Не е това. Кажи ми. Ще ти олекне.
— Нищо не се е случило, мамо.
— Защо ме тревожите?
— Какво те тревожа сега? Не мога и за секунда да се замисля! В края на краищата, какво искаш? Само тебе да слушам, да не би да изпусна какво ще кажеш.
— Марина!
— Така е.
— Ох! Няма да те питам. Не се ядосвай! Аз като всички майки.
— Знаеш, че ми е неприятно да ме разпитват.
— Няма вече, Маринке.
Марина се успокои и отиде в стаята си.
Девета глава
БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛ
Леля Яна беше една от най-старите чистачки в гимназията. Гледаше си добре работата, не пускаше да се влиза в сградата преди да е ударил звънецът, не разрешаваше да се влиза в стаите със закуски, сутрин усърдно проверяваше всяка стая, да не би някой, успял да се промъкне, се е скрил. Винаги, когато някой от учениците й се „опънеше“ за нещо, тя веднага отиваше и се оплакваше на директора, защото сама не можеше да се справи. Понякога си служеше със своите съоръжения, като например метлата, за да внесе някъде ред. Разбира се, служеше си с точно обратната част, която беше от чисто дърво и където нямаше една сламчица от метла. Затова не веднъж й бяха правили пакости — криеха й метлата, парцалите, с които бършеше навсякъде, и най-различни други неща.