— А кога ще се върне?
— В осем и половина.
— Кажи й да ми се обади.
— Добре.
— Дочуване.
— Дочуване.
Станито чакаше с нетърпение да й се обади Марина. Просто искаше да си поговори с нея, но за какво, не знаеше. А изпитваше желание да сподели с приятелката си нещо, което чувстваше, но не знаеше как да го изкаже. Този ден й донесе толкова преживявания, че дори не можа да си поеме дъх и да се осъзнае.
Станислава се излегна на дивана и започна да си мисли за Марина. Преди, всичко си споделяха, а сега нищо не знаеха една за друга. Дори Марина знаеше повече за нея. Не, че се интересуваше много, а поради простата причина, че целият клас знаеше някои неща за Славчо и за нея. Глупости!
Изведнъж я събуди звънът на телефона. Погледна си часовника. Беше девет и петнайсет. Вдигна бързо слушалката.
— Да? Кой се обажда?
— Марина. Станислава, ти ли си?
— Да, аз съм. Колко хубаво, че се обади.
— Бях у Елито.
— Е, и?
— Изпонапиха се.
— Емо също ли?
— Той не сложи дори капка в устата си.
— Казват, че той никак не пиел.
— Наистина е така.
— Ох, Марина, да знаеш какъв ден! Направо не мога да се осъзная.
— Защо? Какво се е случило?
— Остави се! Връщам се на обяд — в къщи скандал. Отидох у Славчо. Там пък дойде класната. След това имах доста неприятен разговор със Славчо. Впрочем, разговорът беше преди да дойде класната. Откачих! Да знаеш, не знам вече какво да правя! Като се върнах вкъщи, пак скандал. С майка ми. И то заради брат ми.
— Да ти кажа, Стани, и с мен е същото положение. Вече не ми издържат нервите. Днес Емо взе, че ми се обясни…
— А!
— Чудно ли ти е?
— Наистина! И ти какво?
— Нищо.
— Нищо? Боже мой! Как издържа?
— Боя се за сестра си.
— Че какво общо има със сестра ти?
— Не искам да й давам лош пример. И без това тя прави глупости.
— И значи, нищо?
— Нищо. Пък и той е добро момче. Не настоява. Не знам, дали наистина ме обича, или…
— Той ти е казал истината.
— Сигурна ли си?
— Той никога не лъже.
— Може и да ми е казал истината, но ме е страх да му призная…
— Ти го обичаш!
— Обичам го, но как да му кажа? Нито той, нито аз ще станем по-щастливи.
— Ох, Маринке, и ти си една! Ако искаш, аз ще му кажа.
— Не, не! Не бива.
— Но защо страдаш от предразсъдъци?
— Не са предразсъдъци. Просто знам какви ще са последствията. Нашата любов няма да има бъдеще, а за мене бъдещето е най-главното.
— Но виж сестра си!
— Именно, аз не искам да съм като глупавата си сестра.
— Не бъди тогава егоистка.
— Мисля и за него.
— Но само мислиш.
— Обещах му снимката си.
— Боже мой! Сигурно искаш да го подлудиш?
— Той не е като другите. Разсъждава реално.
— Кой знае!
— Така е. По този начин измъчвам много повече себе си, отколкото него.
— Не се измъчвай, а му се отдай! Ах, ако бях на твоето място!
— Стани, защо говориш така? Започваш да ми приличаш на Мерито.
— Марина!
— Не ми се сърди, Стани! Не искам да те обиждам.
— Знам, Маринке, но не си направила добре. Защо потискаш най-прекрасните си чувства?
— Ох, Стани!
— Кажи му, Маринке! Не се крий!
— Не мога, страх ме е!
— Как може да те е страх!
— Ами така, страх ме е.
— От вашите?
— Не.
— А от кого? От учителите?
— Не!
— От него?
— Не.
— А от кого тогава?
— От себе си.
— Боже мой! Ти имаш комплекс за малоценност. А си толкова хубава!
— Стани, не говори така!
— Маринке, ти плачеш? Недей!
— Не мога вече!
— Аз ще дойда у вас. Чакай ме.
— Добре, Стани. Ще те чакам!
Станито затвори телефона и бързо се облече. На входа едва не се сблъска с брат си.
— Къде? — запита той учуден.
— По любов.
— И ти ли?
— Няма само ти, я!
— Я, гледай!
Но Станито вече тичаше по улицата. Беше късно вечерта, но тя не мислеше за това. Имаше нужда, сега тя наистина почувства, от истинска приятелка. И, може би, я откри…
Дванадесета глава
ВОЛЯ
Искра отново се долепи до Емо. Тя беше решила на всяка цена да спи, да спи с него! Притискаше се о рамото му и забавяше хода му. Сякаш искаше да се слее с него.
Емо не знаеше какво да прави. Беше я прегърнал през рамо и чувстваше как тя тръпне, как цялото й същество се стреми към него.
Изведнъж тя се свлече на една пейка, край която минаваха, и обви ръце около шията му.
— Ще полудея! — изсъска тя и залепи устните си о неговите.
Искра го прегръщаше страстно, само с едно желание, Емо да се съгласи да легне с нея.
Емо мълчеше и стискаше зъби. Мислеше, че няма да издържи. И пак стискаше зъби.
Пак тръгнаха и Искра, отпуснала глава на рамото му, каза: