— Какво искаш, бе, идиот! — изкрещя Исата на Славчо.
— Дивак! — изпищя Мерито.
— Я да млъквате! Я да млъквате, че не знам! — закани им се Славчо.
— Ей, Славчо, не закачай Светиците че ще станеш прекален Светец — извика Райчо. — Пък нали знаеш. Прекаленият светец и богу не е драг. Това е между другото. Най-вече си пази ръцете. Да не се изцапаш. Нали ме разбираш?
— Разбирам те. Но тези двечките не знам дали разбират и двама ни.
— Ами тогава им обясни някои по-съществени моменти от „Правилника“.
— Да. Че трябва да спазват дисциплината в час и да не говорят. Освен това, трябва да се държат вежливо със съучениците си и да не ги нагрубяват. Още, длъжни са да ходят униформени, а не цивилни, и най-вече не трябва да влизат през прозорците, а през входа.
— Тези много и много неща изглежда не са били известни на нашите две съученички.
— Бе, защо се занимавате с тях? — извика Иванчо и започна да ги замеря с тебешир. Румен го удари с гъбата за дъската и се завърза двубой между двамата.
Настроението в класа се повиши. Захвърчаха тебешири, учебници, чанти, а Мерито и Искра, разплакани, напуснаха полесражението.
— Не мога да ги понасям тези идиоти! — хлипаше Исата.
— Ще ги накарам да ми целуват краката! — цялата потънала в сълзи, крещеше Мерито. Те, и двете, продължаваха да плачат, но не от физическа болка, а от злоба и мъка, че не са постигнали нищо с напразните си клюки.
Марина се настани на чина до Емо и усмихната му каза:
— Снощи ти предвиждаше тези неща.
— Предвидих ги. Но това не е всичко. Те ще продължат започнатото от тях. Пази се и ти.
— Защо?
— Не знам, но те са си наумили нещо, от което никой не може да ги разубеди.
— На мен пък какво ще ми направят?
— Нищо особено. Ако не ти издържат нервите, тогава може би ще им откриеш пътя за действие.
— А нима те знаят нещо за нас?
— Предполагат само. Но това им е достатъчно да си отмъстят и на теб, макар че с нищо не си им попречила.
— Напротив. Преча им. И ще се радвам, затова че им преча. И ще им преча. Ще им преча!
— Само че спокойно, Марина.
— Емо!
— Не, не се поддавай на първичните си чувства.
— Вече започвам да те разбирам, Емо. И много съжалявам за вчера.
— Не, не бива да съжаляваш.
— Защо, да не би да се отказваш от думите си?
— Аз? Никога. Никога, Марина.
— А онази деветокласничка?
— Марина!
— Не, аз нищо лошо не съм си помислила.
— Затова, прави се, че не ни и забелязваш, когато сме заедно. Колкото и да ми е жал, но това момиченце ще послужи за въдица, на която ще се хванат и Елито, и Искра, и Мерито.
— А защо Елито?
— Бъдещето ще покаже. Но знай, казвам го единствено на теб. Когато съм казал нещо, ще удържа на думата си докрай.
С тези думи Емо стана и се запъти към коридора. На вратата едва не се сблъска с новата си познайница.
— Емо, здравей! — извика весело тя.
— Здрасти.
— Тъкмо тръгнах да те търся.
— Много се радвам.
— Ах, така ли?
— Да.
— Знаеш ли? На всички, които са ги върнали от входа през чистката, им писаха по едно неизвинено. Слава богу, че не бях между тях. И то благодарение на теб.
— Радвам се, че е благодарение на мен.
— Ние можем да бъдем добри приятели.
— Приятно ми е. Емил.
— И на мен ми е приятно. Галя.
— Значи се издаде сама.
— Заради приятелството си заслужава.
— Добре, Галя. Ще дойдеш ли с мен на кино следобед?
— Ако се измъкна от къщи.
— Ще трябва. Заради приятелството ни.
— Ще дойда!
— Ти си добро момиче.
— Защо?
— Защото сме приятели.
— А ако не бяхме?
— Пак щеше да бъдеш. Затова сме и приятели.
— Емо, ти също си добро момче! Бих искала да те обичам. И може би те обичам.
— Но само като приятел. Не забравяй това.
— Добре, Емо. Няма да забравя! Сега трябва да вървя в кабинета по химия. Ужас! А следобед в колко часа ще се срещнем?
— В три и половина пред кино „Свобода“.
— Непременно ще дойда.
И целият им разговор беше чут от Искра и Мерито…
Четвърта глава
ОТСТЪПНИЦА
Елито не знаеше чия страна да вземе в двубоя. Но изведнъж се озлоби от факта, че Славчо не й обръща никакво внимание, че Станито е на страната на Емо, и изведнъж реши да мине към Искра и Мерито. Тя щеше да докаже на тези глупави момчета, че и тя представлява нещо, че и тя заслужава поне капка внимание. Нищо, че братовчед й Райчо беше на страната на Емо, и то твърдо. А пък на Марина и Станито как хубаво щеше да им отмъсти. Ако не Славчо, то поне Емо да беше спечелила. Ах, тези двете — Марина и Станислава! На тях и на онези глупави момчета щеше да отмъсти.