А този ден Емо радостен отиваше към училище. Без чанта и без учебници. Облякъл само старата си изтъркана ученическа униформа, нахлупил смачканата фуражка на главата си.
Свежата пролетна утрин му даваше нова бодрост и той сякаш летеше в синкавата мъгла.
Емо не забелязваше учудените погледи на минаващите хора. Никой не съществуваше за него. Само неговата радост, че завършваше, беше навсякъде около него.
Когато влезе в училището, все още нямаше никого от неговите съученици. Влезе в класната стая и написа с тебешир на черната дъска с големи букви „КРАЙ!“
После излезе в коридора и видя, че целият клас на Галя беше там, а тя държеше нещо зад гърба си.
Когато го видяха, момичетата започнаха да се смеят и да ръкопляскат, а Галя му подаде голям букет.
— А това за кого е? — учуди се Емо.
— За теб! — все така щастливо усмихната му отговори Галя.
— С какво съм заслужил тази чест?
— Цветя не се подаряват без причина.
— А причината каква е?
— Сърцето ти ще подскаже.
— Радвам се, че не си ме забравила, Галя. Но тези цветя…
— Емо! Ще ме обидиш.
— За да не те обидя, ще ги взема.
И тези цветя, дошли с пролетта, останаха завинаги в съзнанието на Емо. Толкова години се минаха, но той никога не можа да забрави гимназията, букетът пролетни цветя и миловидното личице на Галя.
Той не можа да забрави своята истинска младост.
Защото в неговото съзнание изникваше и друг спомен, колкото и мил, толкова и горчив.
Но затова пък си и спомняше хубавата народна поговорка „Всяко зло за добро“.
И това го връщаше към действителността.
Пред него беше бъдещето…
Варна, 12.10.1976 г.