— Сега сигурно не сме подстригани прилично, а неприлично, така ли? — извика Киро.
— Е-е! Нали трябва да представяте гимназията в другите градове — изрече авторитетно учителката.
— Ще кажат: „Кои ли са пък тези селяндури, дето са се подстригали като американски войници или като казаци“ — извика Славчо.
— Ще заприличаме на затворници с тези три сантиметра коса — каза Румен.
— Няма да се подстригваме, бе! Какво ще се престараваме като тях! — извика Емо. — Тези глупави правилници са само, за да ни окепазяват в главите и в облеклото и въобще!
В този момент свърши часът и новата учителка по комунизъм излезе с дневника под мишница.
Пета глава
ГОЛЯМОТО МЕЖДУЧАСИЕ
Емо и Киро веднага отидоха в малкия салон по физическо възпитание, където имаше маса за тенис. Те бяха вечните съперници в различните спортове и затова сега започнаха с настървение да играят, като се стараеха повече от всякога.
— Хайде, стига си се левачил — извика Киро на Емо и заби топчето в мрежата.
— А пък ти стига си приказвал — каза Емо и би сервис.
— Девет на три за Емо — каза Славчо, който броеше точките.
— Ти стига си лъгал, бе! — изкрещя раздразнено Киро.
— Как ще лъжа, бе! Питай и другите — ядоса се Славчо.
— Ей, Румба, толкова ли е?
— Да.
— Сигурен ли си?
— Как да не съм сигурен!
— Добре! Девет на три да бъде! — извика Киро и продължи играта.
— До колко гейма ще играем? — попита Емо.
— Пет.
— Добре!
— Десет на пет.
— Оха!
— Десет на шест!
— Оха!
— Десет на седем.
— И-иха!
— Десет на осем.
— Олрайт!
— Десет на девет.
— Какво ще кажеш, а? — доволно каза Киро и се огледа тържествуващо наоколо.
— Нищо.
— Единадесет на девет.
— Добре!
— Дванадесет на девет.
— Добре.
— Тринадесет на девет.
— Добре! Добре!
— Четиринадесет на девет.
— Оха!
— Петнадесет…
— Оха!
— Шестнадесет…
— Добре!
— Седемнадесет на девет.
— Момиченце ще стане!
— Осемнадесет…
— Добре!
— Деветнадесет!
— Окей!
— Двадесет!
— Олрайт!
— Двадесет и едно!
— Момиченце! Киро момиченцето! — Извика Емо.
— Добре, бе! На другите геймове ще видим.
— Да, разбира се! Хайде!
— Почвам!
— Хайде!
— Добре!
— Така!
Отстрани зрителите се увеличаваха, по прозорците се натрупаха любопитни „зайци“, както наричаха деветокласниците.
— Славчо, я ги разгони тези! — извика Киро, който беше започнал да губи и този гейм.
Славчо изгони всички, които не бяха от единадесети клас, а докато правеше това, Емо спечели и втория гейм.
— Още едно геймче и Киро е бит — извика Емо.
— Не се знае!
— Ще видим.
— Почвай!
— Дръж се!
Киро падна и третия гейм.
— Е, още два, нали?
— Да.
— Ще станеш голямо девойче, ако те бия и тях.
— Какво, бе? Сякаш не съм те бил и аз!
— Кога, бе? Какви са тези смешни работи, дето ги разправяш?
— Абе, ти все забравяш…
— Добре, почваме ли?
— Да.
Киро беше ядосан и не можеше да се владее.
— Славо, колко станаха? — попита Емо.
— Тринадесет на три!
— Бре!
— Четиринадесет…
— Оха!
— Петнадесет…
— Оха!
— Шестнадесет…
— Абе, Киро, какво правиш?
— Седемнадесет.
— Хайде да спрем. Двата гейма му ги давам!
— Не ги искам! Ще продължим!
— Добре!
— Осемнадесет.
— Щом не иска!
— Деветнадесет!
— Така е!
— Двадесет!
— Свърши се тя!
— Двадесет и едно!
— Четири на нула!
— Да си свършим и петия! — извика Киро, макар че вече не можеше да диша.
— Колко минути има?
— Пет.
— Добре! Почваме.
— Едно за Емо.
— Така!
— Две за Емо.
— Така!
— Три.
— Добре!
— Четири.
— Окей!
— Пет.
— Олрайт!
— Шест.
— Оха!
— Седем…
— Добре!
— Осем!
— Бре!
— Девет!
— Я-а! Какво правиш, бе, Киро?
— Десет!
— Това е то!
— Единадесет!
— Туй то!
— Дванадесет!
— Не може да се запише!
— Дванадесет на едно.
— Записа се!
— Дванадесет на две.
— Не беше, ама хайде!
— Тринадесет на две.
— Добре.
— Четиринадесет.
— Добре.
— Петнадесет!
— Добре!
— Шестнадесет!
— Оха!
— Седемнадесет!
— Я виж ти!
— Седемнадесет на три.
— Хм!
— Седемнадесет на четири.
— Бре!
— Седемнадесет на пет.
— Внимавай, Емо!
— Така, Киро!
— Внимавай и го изяж!
— Карай все така!
— Седемнадесет на шест.
— Я!