Но всички тези особености в творчеството на О. Хенри, цялата прелест и богатството на неговия изказен арсенал биха останали непознати и чужди за българския читател, ако не беше великолепният превод, в който ги поднасяме тук. Тодор Вълчев още веднъж упорито и методично доказва, че като преводач нему е близък не само американският повествователен стил като цяло, но и най-сече онази тук фриволна, там афористична фраза, характеризираща писанията на американските прозаици и немислима в чуждоезичен еквивалент без едно пълно и добре информирано потапяне на преводача в особената атмосфера на оригинала. Той, както би се изразил сам О. Хенри, е успял така да „влезе в обувките“ на автора, че преминава с тях от първата до последната страница на своя превод, без да дочуем нито веднъж издайническото проскърцване на чуждата, несвойствена форма. Владеещ своя роден език до тънкости, от които могат да се поучат редица наши преводачи, Тодор Вълчев ни предлага един О. Хенри, който звучи със същата убедителност, същия хумор и същите хрумвания, каквито срещаме в оригнала.
Не можем да отбегнем редица други похвати в разказваческото изкуство на О. Хенри, като, да речем, неговото риторично майсторство в описателните пасажи („В Тексас разговорите рядко се водят с последователност. Между две фрази можеш да изминеш миля, да обядваш или да извършиш убийство, без това да е във вреда на тезата, която развиваш.“ — Сърце и кръст); неговата забележителна ирония („Мене ме тревожи само едно, да не ми се изпомачкат пурите в джоба на жилетката, когато целият се натъпча с двайсетачки.“ — Наивници в джунглата); завидното му умение да борави с образността („През дъжда тук-там блещукаха светлинки, но толкова редки, колкото стафидите в кейк, който се продава на дамски благотворителен базар.“ — Тих и спокоен град). Езикът на О. Хенри навсякъде се отличава с добродушна, искрена интонация, въпреки че тя понякога прикрива много жлъч и сарказъм, остри и безмилостни наблюдения. Читателят неусетно следва автора по петите, а леката тъга, която лъха от редовете му, стопля сърцето и напомня Дикенсовия идеал за тихото и щастливо домашно огнище, каквото Уилям Сидни Портър никога не е притежавал в истинския смисъл на думата.
И накрая — нещо много характерно за цялото творчество на О. Хенри: неговите разкази послужиха за утвърждаване на реализма в американската литература на 20-и век, за нейното бързо разпространение из останалия свят. Проповядващ популистката теория на американската дребна буржоазия от своето време, О. Хенри не въстана пряко и енергично против буржоазния строй и плутократизиращото се общество на Америка, но не можа и да се примири с нето и от позициите на един напредничав хуманизъм съзря в социалните му конфликти достоен материал за своето остро сатирично перо.