Г. Тение
Мистериите на Венеция
или Омраза и любов
Том първи
1. Сватбата с морето
— Да живее новият дож! Да живее господарят на морето! Поздрав на теб, Луиджи Гримани!
Така, на Великия петък 1606 година хиляди гласове разтърсваха въздуха над сините води на Адриатическо море, блестящи на слънцето.
— Великолепната галера на венецианската република „Бюзантьор“, на позлатената мачта на която се развяваше знамето с адриатически лъв, идеше от островния град, празнично обкичена и се плъзгаше към Лидо, разбивайки със стема си шумящите вълни и оставяйки бяла пяна зад себе си.
Въздухът се огласяваше от звъна на камбаните; оръдията гърмяха; тръбите свиреха; в Сен Марко се отслужваше тържествена литургия, която, както всяка година, бе привлякла населението на Венеция и островите.
„Бюзантьор“ плаваше при ритмичните удари на греблата, наподобяваща гигантски лебед, разперил мощните си криле, следвана от гондоли и лодки, блестящи от позлата, които, при възторжените викове на ентусиазирания народ, носеха великия капитан Силвио Зиани, обкръжен от неговите карабинери, управителя на Сен Марко, сенаторите и съветниците на венецианската република, облечени в блестящи червени дрехи.
Множеството лодки се стичаха от всички страни, за да придружат шествието и присъстват на сватбата на дожа с морето.
Рибарите и гондолиерите, наложили фрегийски шапки, облекли ризи от пъстра вълна, оставящи голи загрубелите от слънцето вратове и мускулестите им ръце, управляваха с една чудна ловкост своите лодки, които леко се достигаха и кръстосваха в една неоправима бъркотия.
Шествието бавно се движеше към открито море.
В много от тия кораби и лодки се намираха, седнали или прави, красивите венецианки, нагиздени с хубави тоалети, които добре открояваха техните форми. Бяха красиво причесани и косите им украсени с рубини и бисерни ресни; на вратовете си бяха наметнали големи кърпи и лицата им светеха от радост при вида на това празненство.
Навсякъде летяха цветя, които младежите хвърляха на хубавите момичета, докато блестящата като златна маса галера на републиката продължаваше пътя си към Лидо.
Луиджи Гримани, новият дож, се бе изправил гордо върху моста на галерата. Неговата дреха, гарнирана с коприна, се спускаше на гънки до дожската мантия, поддържана за краищата от двама висши чиновници.
На главата си носеше една конусообразна корона, украсена със скъпоценни камъни, а в дясната си ръка държеше венчален пръстен.
Когато широкото синьо море се разкри пред очите на хората от шествието, тръбачите, които, размесени със слугите, носещи восъчни факли, обкръжаваха дожа, засвириха със сребърните си тръби и сватбената церемония на новия господар на Венеция с морето започна.
Луиджи Гримани хвърли златния пръстен в морето, като същевременно обяви, че с този пръстен, символ на вечно владение, се венчава с морето.
И отново от лодките и гондолите, образували широк кръг, мъжете и жените, старците и децата нададоха възторжени викове:
— Да живее новият дож! Поздрав на теб Луиджи Гримани!
Всред ехтежа на тези викове се разнесе сърцераздирателен вик за помощ на една рибарска дъщеря, която падайки от една рибарска лодка, изчезна под водата.
Никой не чу отчаяния вик. Никой от хората в леките гондоли не видя случилото се, тъй като всички бяха отправили погледите си към обаятелното шествие, при биенето на всички камбани, слизаше из дългия тесен остров, където се намираше църквата Сан Николо.
Както другите, и младата красива рибарска дъщеря бе пожелала да последва шествието с малката си лодка. Тя беше сама в лодката.
Повечето от гондолите, управлявани от силни мъжки ръце, я бяха изпреварили и оставили назад. И когато тя се повдигна на пейката, за да даде по-силен напън на лодката си, краката й се подхлъзнаха по мократа дървена преграда, предназначена да ги задържи, и тя падна във водата, без да остави друга следа, освен няколко големи водни кръга, които бързо се заличиха.
Не бе останала нито една гондола до нея, всички се бяха отправили бързо към острова, откъдето можеше по-добре да се види шествието, влизащо в църквата, в която патриархът бе дошъл да благослови съюза на дожа с морето.
Младото момиче изглеждаше загинало. Когато белите му ръце и главата, от чиито коси струеше вода се показаха на повърхността, неговата малка лодка беше вече отнесена далеч от течението; алчното море се готвеше да погълне плячката си.
В този момент се приближи един голям кораб с черен цвят, идещ от Ливан и пристигащ в Маламоко.
На предната част на кораба се намираше един красив младеж на около двадесет и четири години.