— Аз мисля, братко мой — възрази главният инквизитор, — че обвинението на този Марино Маринели се е разнесло и вън от палата, и че този смел младеж има приятели, които, ако той изчезне и внезапно премине от живота към смъртта, ще доставят едно ново оръжие на противниците ни.
— Моето мнение е, да повикаме този незаконнороден син на дожа, за да ни даде сметка за своето поведение, попадащо под ударите на закона. Той ще трябва да се откаже първо от думите си, после ние ще имаме право да го накажем — да го накажем публично, което, в такъв случай, ще закрепи нашето могъщество.
— Той ще се извини, когато бъде поставен на макарата за мъчение. После през нощта ще бъде отведен в някоя каторга, за да свърши сред престъпниците живота си, обречен на унижение и забрава.
— Вие мълчите — подзе главният инквизитор, след като почака няколко секунди. — Е, добре, да гласуваме! Топките ще решат.
Той стана и взе от урната две топки — една бяла и една черна. Двамата му помощници сториха същото.
Те отидоха в дъното на стаята, където се намираше един голям съд, покрит с черен плат, и всеки от тях постави вътре по една от топките, които бе взел.
Главният инквизитор отмахна платното, което покриваше вазата.
Вътре имаше две бели топки и една черна.
— Присъдата е: Марино Маринели трябва да бъде изпратен в някоя каторга — произнесе главният инквизитор. — Там той ще изкупи престъплението си; там ще бъдат заглушени заплахите му и скърцащ със зъби като свиреп звяр, безсилен в оковите си, той ще проклина живота.
— Твоята мъдрост е велика, високоценни брате — каза тогава един от инквизиторите и се поклони. — Ние ще постигнем по такъв начин двойна цел: ще можем да приложим публично и открито правосъдието и незаконнороденият ще понесе заради своята нечувана постъпка едно наказание, по-ужасно от смъртта.
Главният инквизитор посегна да вдигне звънчето.
— Един момент! — възпря го вторият помощник, който бе пазил досега мълчание. — Още не сме решили в коя престъпническа каторга ще го изпратим. Послушайте съвета ми и го изпратете в някое пристанище, което да бъде отдалечено от Венеция и да се намира в някоя страна, чийто владетел да е в добри отношения с Венецианската република. Тулон е далеч оттук. Говорили са ми, че каторжниците като прекарат няколко години в тулонската каторга изпадат до най-последното стъпало на затъпяването и оскотяването… и кралят на Франция и Назара, Хенрих, е приятел на Венеция…
— Действително…
— Ние споделяме твоето мнение — каза главният инквизитор. — Той трябва да завърши живота си в Тулон, като каторжник, след като се откаже от думите си пред венецианските сенатори.
Той позвъни и даде заповед да доведат затворника Марино Маринели.
След няколко минути последният се появи, гордо изправен на прага на стаята. Неговото младежко и красиво лице бе намръщено; очите му, в които блестеше смелост и воля, разглеждаха злокобната обстановка на тази страшна стая и после се отправиха към тримата маскирани съдии.
Той направи една крачка. Вратата след него се затвори. Прислужникът бе изчезнал бързо и безшумно.
— Марино Маринели, едно тежко престъпление те е довело в затвора — започна главният инквизитор. — Ти си се осмелил в голямото си заслепение да обидиш сенаторите, даже и управителя! Ти си нарушил също една строга заповед, като си проникнал в канала Орфано… Ако признаваш престъплението си, коленичи и покажи, че се разкайваш!
— Това не ще извърша никога — отговори Марино Маринели. — Аз не ще се разкайвам за думите си, а ще защитавам правдата! Кои сте вие, благородни господа, които се криете зад маските си? Кажете ми имената си, тъй като знаете моето и тогава ще поговорим.
— Безумецо, с какви думи се осмеляваш да се представиш в тази свещена стая на Съвета на тримата? — извика първият помощник, обхванат от гняв.
— Вие оставате забулени. Аз не се съмнявам никак за съдбата, която мога да очаквам от вас… Вие се спотайвате упорито зад вашите маски! Това казва всичко! Когато се срамувате да покажете свободно и открито лицата си на този, когото искате да обвинявате и осъдите, това изразява позорното ви намерение да прибегнете до несправедливостта, за да достигнете целите си… Вие управлявате Венеция: вие сте патрициите на нашия град… Защо криете лицата си?
— Млъкни!… Нямаш право да ни задаваш въпроси — каза инквизиторът със заповеднически тон. — Ти се наричаш Марино Маринели. Разкажи ни твоя произход!