— Вие го знаете също така добре, както и аз. Летиция Маринели, моята майка, се помина преди много години. Марино Гримани, моят благороден баща, не можа след смъртта на дожесата, която му бе дала син Луиджи, да издигне моята майка на ранга негова законна съпруга, тъй като бе възпрепятствуван от сенаторите и Съвета на десетте, но благородният и велик дож, след смъртта на нещастната ми майка, ме отрупа с всичката си любов… Отзовавайки се на тази любов, аз диря моя благороден господар и баща — това е единственото ми престъпление!
— В канала Орфано ли се дирят мъртвите дожове? Марино Гримани принадлежи на царството на мъртвите! Признаваш ли, че — било при пристигането си тук, било в чужбина — си бил вдъхновяван от мисълта, че дожът не е мъртъв, а живее още? Ще признаеш ли кои са твоите съучастници? — запита главният инквизитор.
— В отговор ще ви кажа само едно име; то ще бъде достатъчно да предизвика ужас в дълбочината на душите ви. Един глас ми шепне, че и вие сте участвали в това безчестие. Да, вие сте без съмнение тия, които сте измислили вероломния и злодейски план, тъй като добрината на моя баща бе спечелила любовта на народа и вие бяхте засенчени. Вие сте се страхували, че Марино Гримани може да стане много могъщ. Вие сте спечелили сина за своите намерения, обещавайки му дожската мантия и короната на баща ми; и той сега е марионетка във вашите ръце и вие умело го разигравате.
— Ти си заслепен и луд. Само още една дума ако произнесеш, палачът ще изтръгне от устата ти с нажежено желязо клеветническия ти език — прекъсна го главният инквизитор. — Кажи съучастниците си, защото има и други, които, за да те тласнат към гибел, са ти пошепнали тия ужасни обвинения.
— Чуйте името, което ще ви накара да потреперите… Съществува един свидетел на вашето престъпление… Спомнете си за Бертучио!
Инквизиторите подскочиха.
— Какво ви интересува това име повече от някое друго?… Кой е този Бертучио? — запита главният инквизитор, който пръв си възвърна спокойствието.
— Не го ли познавате, благородни господа от Съвета на тримата? Не познавате ли Бертучио, стария и верен прислужник на моя баща? Е, добре, вие ще го видите, тъй като аз ще удържа свещената клетва, която дадох преди малко в залата на тържествата!
— Ти ще оттеглиш клетвата си и всички думи, произнесени от жлъчния ти език. Пред сенаторите, пред всички благородници на Венеция, ти ще заявиш, че твоите престъпни речи са само дяволски измислици на извратената ти душа. Ако след двадесет и четири часа ти не приемеш доброволно това задължение, ти ще бъдеш принуден да се откажеш от думите си в Стаята на истината.
— Вие можете да ме убиете, но не ще убиете истината, с чието име отвратително се гаврите. Тя е, която в края на краищата ще бъде победителка!
Горко вам, които давате най-хубавото от имената, свещеното име на истината, на мястото на мъки, където унищожавате волята и човешката истина чрез жестоки изтезания. Там прикачвате безсрамни лъжи на устните на вашите жертви! Но никакво отказване не ще излезе от моята уста. Аз ще умра, без да наруша клетвата си. Последната дума, която ще промълвят устните ми като предупреждение и заплашване, с които ще предам Богу дух, ще бъде: Бертучио!
Страхувайте се от мен, под вашите маски, знаменити патриций на Венеция! Аз не зная имената ви, не зная кои сте, но ви казвам: „Марино Маринели ще ви демаскира публично в присъствието на Бертучио.“
— На макарата, този размирник! — извика главният инквизитор, извън себе си. — Отведете го в стаята на истината!
4. Беглецът
На дългия и тесен остров, където се издигаше старата църква Сан Николо и който, затваряйки пристанището на Лидо, отделяше града от морето, настъпваше вечерната почивка.
Вълните се багреха в пурпур; гондолите, привързани една до друга по дължината на брега, се люлееха леко; в далечината звуците на китара се разнасяха от лодките и островите, примесени със звъна на камбаните и песните на гондолиерите, които се прибираха в жилищата си.
В малката колиба на стария Андрея Фарсети тази вечер около голямата маса бяха седнали четирима рибари. Анунциата, съвзела се достатъчно, за да изпълнява домакинската си работа, пълнеше с доброкачествено вино високите чаши от зеленикаво стъкло, поставени пред гостите. Тя предпочиташе да стои по-близо до вратата и често хвърляше навън безпокойни погледи по пътя и към брега, като че ли очакваше някого.
Страните на Анунциата бяха бледи; тя едва се бе съвзела от бедата, която я бе сполетяла, но нейната грация и красота не бяха пострадали.
Русата й нежно накъдрена коса, украсена с мъниста и ленти с блестящи багри, беше покрита с малка забрадка, спущаща се на врата, както обичат да се носят венецианските девойки.