И сега годините се бяха отърколили. Марино заминал тогава внезапно, бе станал през дългото си отсъствие един горд и красив младеж. Колко ли е хубав той сега? Дали и той бе мислил от време на време за нея? Дали носеше още малкия златен медальон, който с разрешението на баща си му бе дала един ден в знак на признателност за редица малки приятелски услуги.
Всички тия въпроси изпълваха загриженото сърце на младата девойка, останала сама в голямата стая.
Отвън бледата светлина на луната проникваше в стаята. Анунциата се почувствува привлечена навън от къщи, наоткрито.
Желаеше да види дали не ще забележи Марино. Желаеше също да коленичи и се помоли пред чудодейната икона, която се намираше недалече на пътя, водещ към брега. Тя щеше да благодари на Божията майка за спасението си и щеше да я помоли да даде своята закрила на Марино, скъпия другар от детските игри.
Стъпвайки леко и грациозно, тя се отдалечи от колибата.
Пътят към песъчливия бряг бе пуст и всичко около нея на малкия остров бе потънало в дълбоко и тържествено мълчание.
Баща й и неговите приятели, очертани с тесни контури върху лодката, плаваха бързо към града по водата, която лунната светлина бе направила блестяща.
Никой не се показваше наоколо. Колибите на рибарите, построени в подножието на дюната, бяха потънали в сенки и спокойствие. В далечината едва се забелязваше един осветен прозорец, където хората от къщичката, будни още, изкърпваха мрежите си.
Откъм морето духаше вятър, свеж и влажен. Анунциата бързаше по пътя, сама със своята сянка, която луната хвърляше край нея, и с желанието си по-бързо да изрази чувствата си пред образа на Божията майка.
Грациозната фигура, сама в нощта, стигна до гъсталак от шипки и алой, където се издигаше античната и чудодейна икона.
Нито един рибар, нито един моряк не минаваше пред Мадоната на Сан Николо, без да свали шапка, да подгъне колене, да се прекръсти и със сключени ръце да произнесе кратка молитва.
Всеки идеше при светия образ на Богородицата, за да направи изповед и даде обет в момента, когато се впущаше в ужасите и бурите на морето или да изкаже от дълбочините на сърцето си благодарност, когато щастлив се бе завърнал у дома си, въпреки всички опасности…
Широките листа на алоя и бодливите клонки на дивите рози обкръжаваха от три страни чудотворната икона, оставяйки само едната страна открита, където вярващият — тази вечер това беше Анунциата — коленичеше и издигайки нагоре поглед към иконата, откриваше с простодушни и искрени думи цялото си сърце.
Колко красива беше в този момент младата дъщеря на рибаря! Никога тя не бе изглеждала така съвършена и така чиста, когато, молейки се пред Божията майка, тя бе приятно осветена от лунната светлина, която падаше право върху нея, като я обкръжаваше със сребърен ореол.
Внезапно на благочестивото момиче се стори, че чу един лек шум пред себе си, зад чудотворната икона и като погледна с безпокойство в шипковия гъсталак, тя видя едни очи, устремени към нея.
Тя не можа да се повдигне: беше като замаяна, един боязлив вик повдигна гърдите й.
Иззад клоните се появи един човек с разрошена коса, с раздрани дрехи, с врат, изцапан от кръв, но с лице, което при вида на коленичилата девойка, се просветли от любов и радост…
— Анунциата! — промълви той в екстаз.
— Марино! Драги мой, любими Марино! — извика девойката, скокна права и забрави всичко, даже и окаяния вид на този, който така ненадейно се бе появил пред нея.
Това беше този, към когото бяха отправени мислите й, този, за когото се молеше в момента, този, комуто дължеше живота си; обзета от бурни чувства, тя отърча срещу него.
С движение на влюбен Марино прегърна с ръце девойката и я целуна по челото.
— Колко хубава си станала, мило дете! — каза той с нежен глас, докато Анунциата не намираше думи да изкаже вълнението на сърцето си. — Едва те познах!… Ти се молеше; благодареше на Св. Богородица за своето спасение!
— И за вас се молех, Марино, за вас, моя спасител! О, как да ви докажа признателността си за тази геройска постъпка?
— Като обичаш малко своя стар другар. Но ела — подзе Марино, хвърляйки безпокоен и мрачен поглед към морето, — ела в нашата малка къща! Баща ти там ли е?
— Татко отиде с трима другари да ви търси. Той се безпокоеше за вас и… Боже мой! Аз още нищо не съм видяла. Какво ви се е случило?
— Нещо недобро, Анунциата. Но да не разваляме с ужасни видения първите моменти от нашата среща. Ела, дай си ръката: хайде, както в добрите стари времена, един до друг, към вас. Прозорецът е осветен; той е като едно око, което ни смига и ни кани… Ето ме отново върнал се между вас, в малкия хубав роден остров. И ако другите не ме посрещнаха приятелски, то добрият Андрея, твоят баща, го направи… и ти също щеше да го направиш, Анунциата, ако не бях те намерил безжизнена…