Антонио Нардо бе още в лодката си, когато му съобщиха, че три монахини желаят да го видят. Той бе твърде изненадан, съвсем недопускащ, че неговата сестра е в Термоли.
Но когато забеляза сестра Сесил, той й отвори прегръдките си и поздрави с „добре дошли“ другарките й.
Добрият моряк им предложи гостоприемство в къщичката си, отведе ги под малката веранда, откъдето се виждаше морето, и им поднесе питие и храна. Той бе щастлив, че вижда пак сестра си, която много обичаше, и изразяваше радостта си.
Сестра Сесил побърза да го постави в течение на събитията.
— Скъпа моя — каза той, твърде покъртен, когато чу разказа за техните дълги страдания. — Как сте могли да търпите толкова дълго време такава безчовечна и зла игуменка като сестра Еулалия? Защо не сте напуснали манастира, за да отидете в друг, по-гостоприемен?
— О, това е лесно да се каже, братко — отговори сестра Сесил с тъга. — Ако ние нямахме за задача да спасим нашата скъпа другарка Анунциата, възможно бе да останем още дълго време в Рим.
Насилствено ли ви държаха там — попита Антонио Нардо с развълнуван глас Анунциата. — Те са искали да ви умъртвят? Но това е ужасно! Как е възможно подобно нещо!
— Уви, това е самата истина. Без помощта и добрината на тия две сестри, моето тяло сега щеше да лежи в ковчега, в избата на манастира на кларистките.
— Но как достигнахте дотук?
Сесил му разказа перипетиите за тяхното пътуване.
— За щастие още има добри хора върху земята — заключи Антонио. — Какво мога да направя за вас на свой ред? Кажи, малка сестро, може би ще мога да бъда полезен с нещо на сеньората!
— Ти имаш кораб и моряци, Антонио. Анунциата има само едно желание: да види по-скоро своя скъп съпруг и детето си.
— Те значи са по морето?
— Да и ще бъде лесно да ни отведеш при тях.
— Къде се намира вашият съпруг? — попита Антонио Анунциата.
— Познавате ли Марино Маринели, граф Санта Рока? Не сте ли чували да се произнася името му?
— О, какъв въпрос, сеньора. По нашето крайбрежие и малките деца познават благородния граф Санта Рока, който е нашият благодетел и който жертва половината от състоянието си, за да ни избави от мизерията. Що се отнася до мене, аз съм му предан тялом и духом. Една буря бе потопила кораба ми и целият ми лов през една нощ. Бях станал най-бедния от рибарите по крайбрежието; бях разорен и мислех вече да се самоубия, когато вашият благороден съпруг, узнавайки за моето нещастие, дойде да ми помогне и, така да се каже, ми спаси живота. Аз ще му бъда признателен до края на дните си, благородна сеньора! Аз съм твърде щастлив, че най-сетне ми се отдава случай да изплатя част от дълга към граф Санта Рока!
— Небето да бъде благословено! — каза Сесил, чиито очи бяха насълзени. — При този благороден човек ще ни отведеш трите, братко.
— Кажете ми, сеньор, островът отблъсна ли победоносно атаката на своите врагове?
— Уви, сеньора!… Остров Санта Рока не съществува вече! — отговори тъжно братът на Сесил. — Не се ужасявайте, благородна, сеньора, разказвам това, което моряците и моите приятели ми казаха.
— Какво говорите?… О!… Това е ужасно! Кажете, сеньор, моля ви! — произнесе Анунциата, разтреперана.
— Уви, благородна сеньора, изглежда, че земетресението, което разтърси крайбрежието, е погълнало изцяло хубавия малък остров Санта Рока.
— Погълнали!… острова… но, моят съпруг, моето дете? Къде са?
— Радостен съм, че мога да ви съобщя, че вашият благороден съпруг е избягнал съдбата на обитателите на острова. Когато катастрофата се случи, Марино Маринели бе във Венеция, бе пленен и осъден на смърт от дожа, но в последния момент, когато палачът се готвил да изпълни смъртното наказание, венецианците въстанали, съборили управлението и акламирали вашия съпруг когото искали за изберат за дож на мястото на Луиджи Гримани.
— Значи, той е жив! Да бъде благословен Бог и небето да благослови вас, Антонио Нардо. Вие ме върнахте към живота.
— Да, благородна сеньора, граф Санта Рока е жив. Щастлив съм, че мога да ви уверя. Той е във Венеция, където народът го носи триумфално и иска да го провъзгласи за дож; но той е отказал тая чест и е избрал друг човек на своето място. Луиджи Гримани е мъртъв, както и голяма част от сенаторите и страшните съдии от Съвета на тримата, които тероризираха Венеция. Марино Маринели е отмъстил за баща си с кръвта на неговите палачи.
— О, каква радост! — въздъхна Анунциата. — Моето сърце бие до пръсване при мисълта, че скоро ще видя пак моя любим съпруг. Марино е жив! Той е в отечеството си и неговите съотечественици му отдават почит, каквато заслужава!… Но… аз не мога да повярвам, че Санта Рока не съществува вече! Това ми изглежда невъзможно!…