— Ако желаете, благородна сеньора, вие можете сама да си дадете сметка. Аз ще ви отведа точно на мястото, където беше Санта Рока, още утре с моя кораб, после… ще мога да ви отведа във Венеция, където ще намерите вашия благороден съпруг!…
— Вие сте много добър, сеньор, и аз ще ви бъда вечно признателна — отговори Анунциата, подавайки малката си ръка на рибаря. — Да, вие имате право… мястото, където беше Санта Рока, искам сама да си дам сметка за нещастието; после вие ще ни отведете във Венеция. Сестра Сесил и сестра Агнес ще ме придружат, понеже искам да представя моите две смели другарки на своя съпруг. Той трябва да им благодари, че са ме спасили от една сигурна и страшна смърт! След това ще ви отведем в някой манастир, където ще можете да продължите да прекарвате спокойни и щастливи дни, служейки на Бога и славославейки го, че е бил добър към нас. Той е, който ви позволи да ме спасите и закриля нашето бягство. Приемате, нали, мои сестри? Аз ще бъда така щастлива да ви представя на моя многообичан Марино!
— Ние приемаме на драго сърце, скъпа Анунциата — отговориха сестра Сесил и сестра Агнес, — ще бъдем много щастливи да видим твоя благороден съпруг!
Малката къща на Антонио Нардо се развесели тая вечер от радостните гласове на трите сестри кларистки. Антонио се зае да приготви три легла за своите три посетителки.
Бе убедил да останат няколко дни в Термоли, за да си отпочинат и възстановят силите си; после, преди да тръгнат за Венеция, Антонио щеше да отведе Анунциата и нейните другарки към мястото, където беше Санта Рока. На следния ден щяха да напуснат Термоли на път за Венеция.
Братът на сестра Сесил се зае през това време да приготви кораба си за предстоящото пътуване. Разнообразни провизии бяха натоварени на борда, понеже пътуването щеше да трае дълго.
Когато най-сетне Антонио съобщи, че всичко е приготвено и могат да тръгнат следния ден за Санта Рока, Анунциата почувства сърцето й да бие болезнено при мисълта, че не ще види вече скъпия остров, където се бе радвала на своето щастие като съпруга и майка.
На следната сутрин те се качиха на кораба. Корабът на Антонио Нардо бе една лека и здрава риболовна гемия. Платната й бяха украсени в чест на Анунциата, съпругата на големия благодетел.
Загрубели моряци, които съставляваха екипажа, се покланяха почтително пред младата жена, още в костюма на монахиня. Виждаше се в техните очи да блести радостта и удоволствието да направят услуга на своя Марино Маринели, довеждайки неговата скъпа жена.
Но днес още не се мислеше за отиване във Венеция. Трябваше да направят едно тъжно поклонение на Санта Рока, красавицата, както я наричаха Всички рибари от крайбрежието. Бедната Санта Рока. Тя би се появила един хубав ден, изпъквайки от вълните по една прищявка на водите, бе изчезнала, поглъщайки със себе си хилядите хора, които я обитаваха.
Котвата бе вдигната… Лекият бриз наду платната и малкият кораб тръгна гордо по сините води на Адриатика.
Със свито сърце Анунциата гледаше как се отдалечава брегът, позлатен от лъчите на изгряващото слънце. Морето бе синьо, с оня син цвят, свойствен на Адриатика. Дълга бразда следваше кораба, като красива тънка бяла риба.
Обгърнала с ръце раменете на другарките си, Анунциата оставяше своите мисли да плуват на воля по водите.
Това бе последното пътуване, преди голямото, това на следния ден, чиято цел щеше да бъде Венеция.
Нейните очи блясваха при мисълта, че щеше да види своя съпруг. Сълзи ОТ радост овлажняваха бузите, заруменели от пресния морски въздух. Тя бе красива в този прост костюм, без никакво украшение, освен белия послушнически воал, който бе запазила.
Корабът напусна скоро брега и тръгна с опънати платна към мястото, където беше по-рано Санта Рока, отечеството на изгнаниците и нещастниците.
Тя бе изпъкнала от водите, за да послужи за царство на изгнаника. Сега, когато отечеството го бе приело отново и бе му върнало правата, ревнивите вълни бяха я погълнали обратно, за да бъде пазена в гръдта на морето.
Надвечер, достигнаха мястото, където се издигаше тя преди един месец. В далечината се забелязваха островите Пиазон и Пелагоза, нейните големи сестри; но тя тя не съществуваше вече!
Залязващото слънце позлатяваше водите, под които тя почиваше. Нямаше нито следа от острова.
Анунциата гледаше морето. Сърцето й се свиваше болезнено при това зрелище и очите й се напълниха със сълзи. Тя плачеше над своето минало щастие, погълнато от измамните води.
Сесил я поддържаше и успокояваше.