— Нов живот ще започне за вас, скъпа приятелко — шепнеше тя. — Този остров изобразява всичките ви нещастия. Като него те ще изчезнат от живота ви.
— О — въздъхна Анунциата — вие имате право, скъпа Сесил; но колко ужасна е мисълта, че не съществува вече островът на нашето щастие, островът на Марино, който той бе украсил и бе направил люлка на своето дете. Но Санта Рока бе вярна. Тя изчезна, за да не падне в ръцете на неприятелите. Тази мисъл ме радва: други не ще тъпчат мястото на нашето минало щастие. Никога не ще те забравя и от дъното на сърцето си ти изпращам моето прости, о красива Санта Рока!
Ти беше твърде красива, затова ревнивото море те запази далеч от човешките погледи, А сега, да се върнем към пристанището! Утре ще тръгнем по морето по последен път; утре аз ще видя моя красив и многообичан роден град, в който моят Марино ме очаква!
Слънцето слизаше бавно към хоризонта, потъващо в морето с фееричен блясък. Като че ли природата образуваше славен апотеоз на потъналия под водите остров.
Вечерта настъпи бързо и бе пълна нощ, когато корабът се върна в пристанището. Антонио изглеждаше неспокоен. Преди да залезе слънцето морето бе станало бурно. Ясно бе, че се приближава буря. Но той не сподели предчувствията си с трите жени от страх да не ги ужаси и да не отчая Анунциата, която щеше да се страхува, че не ще може да тръгне на следната сутрин.
Когато се събуди сутринта, Антонио Нардо отърча до прозореца, за да разгледа небето. Уви! Предчувствията му се бяха сбъднали. Морето беше развълнувано.
Големи вълни е бели гребени се удряха дигата на малкото пристани, плискайки се високо. Големи черни облаци тичаха по небето, гонени от вятъра, който духаше откъм морето, предвестници на страшната буря, която настъпваше.
Няколко закъснели лодки се бореха усилено, за да се върнат в пристанището, преди бурята да се разрази с цялата си сила. Антонио Нардо бе нервиран, мислейки за мъката на Анунциата.
Абсолютно невъзможно бе де се тръгне по морето в подобно време; най-безстрашните биха отказали да извършат такова пътуване, понеже бурята предвещаваше да бъде ужасна.
Отчаян, Антонио отиде в стаята на сестра си, за да й съобщи лошата новина.
Бедната Анунциата — въздъхна сестра Сесил, — колко ще се натъжи от това забавяне! Най-сетне, всичко зависи от Бога! Може би. Той има причини да не ни остави да тръгнем сега. Пътищата на Провидението са неведоми.
56. Обратът
След тръгването на Мадлена Боргез, уважаемата майка Еулалия, изморена от разговора си, задряма малко. Тя не беше още добре, но всяка опасност бе отстранена.
Обаче тя не беше спокойна и въпреки сарказмите на Мадлена, знаеше по-добре от всекиго, че ковчегът на Анжелика бе празен. Тя би се заклела, че я е видяла в килията на сестра Сесил, но не можа да се увери веднага, понеже, смъртно уплашена от това внезапно видение, бе припаднала на прага на килията.
Връщайки се от утринната служба, сестра Сесил бе намерила сестра Еулалия и с помощта на две други монахини я бе пренесла в нейните апартаменти.
Вследствие на този изпитан ужас сестра Еулалия бе се разболяла. Щом можа да събере мислите си, след страшната треска, тя бе поставила сестра Сесил в една затворническа килия и бе накарала да претърсят нейната стая от пода до тавана, обаче нищо не бе открито. Впрочем, сестра Еулалия бе убедена, че не се е измамила.
След заминаването на Мадлена тя, прочее бе задрямала но сънят й бе смущаван от страшни видения: виждаше трупове и бели призраци, които изпъкваха пред нея и си отмъщаваха жестоко, като я душеха. Тя мислеше, че усеща как костеливи ръце стискаха гърлото й и после я оставиха, за да я подхванат отново и да я хвърлят в ужасен страх.
Внезапно бе разбудена от една монахиня прислужница, която, цяла трепереща, й съобщи, че шамбеланът от палата Латеран, изпратен от папа Павел V, бил дошъл да иска списъка на монахините от манастира.
Сестра Еулалия побледня при това съобщение. Тя се запита с каква цел светият отец искаше списъка и какво би могло да го интересува.
Както всички хора с неспокойна съвест, тя се страхуваше всеки момент от катастрофа, от разкриване на престъпленията й.
Както е известно, тя изпрати в палата Латеран една малка интелигентна монахиня, която, вярваше тя, ще съумее да защити интересите й и не ще разкрие това, което би я изложило.
След като й даде наставления, тя й връчи регистъра и й каза да тръгне.
Може да се предполага с какво нетърпение Еулалия очакваше завръщането на пратеницата си.
Но, когато последната й разказа за своето посещение и че бе видяла лично Марино Маринели при папата, Еулалия побледня ужасно и й се стори, че сърцето й престава да бие.