Марино Маринели! Възможно ли е това? Господи! Какво се е случило?
Обзета от ужасно безпокойство, тя не можа да остане дълго време върху леглото си.
Бе привършила тоалета си, когато шумът на една кола, движеща се по пътя, я накара да потрепери.
Господи, ако това беше той! Тя отърча към прозореца.
Една папска кола бе спряла пред вратата на манастира. Един човек слезе. И този човек… бе Марино Маринели!
Скрита зад завесата на прозореца си, сестра Еулалия, с туптящо сърце наблюдаваше пристигането на чужденеца.
Той пресече двора на манастира. След няколко минути щяха да дойдат да й съобщят за посещението му!
Трябваше ли да го приеме? За какво би дошъл тук, ако не за да пита какво е станало с Анунциата?
А той бе приет от Негово Светейшество!
Сестра Еулалия трепереше с тяло.
Тя най-малко очакваше това посещение.
Но трябваше да реши, да го приеме ли?
В същия момент една монахиня дойде да съобщи за посещението на граф Санта Рока и вземайки внезапно решение, сестра Еулалия направи знак да го въведат в стаята, в която се намираше.
Тя не се чувствуваше твърде силна, за да слезе в салона, и предпочете да го приеме в своите частни апартаменти, чувствайки се по-добре в тази стая.
Беше твърде развълнувана и трябваше да събере цялата сила на волята си, за да не потрепери, когато Марино Маринели влезе в стаята й.
Тя го разгледа обстойно, както умеят да вършат това жените, без да бъдат забелязани, и констатира, че той бе се променил много от последния им разговор. Бе станал по-сериозен, по-важен; тъжните дни, които бе прекарал, бяха сложили своя отпечатък на тъга върху това още младо лице, но узряло чрез живота.
Той се поклони дълбоко пред игуменката.
Тя едва отговори на поздрава му, толкова се страхуваше.
Тя подкачи разговора, щом сестрата прислужница напусна стаята.
— Желаете ли да ме извините, сестро — каза той е глух и тъжен глас, — че дойдох да ви обезпокоя във вашето спокойно убежище. Не ида с упрек на устните да ви искам сметка за делата. Не. Ида просто да ви помоля да ми отговорите откровено на моя въпрос: Анунциата, моята скъпа жена, действително ли е мъртва? Завинаги ли е загубена за мен?
— Уви да, граф Санта Рока — отговори студено игуменката. — Вие сте могли да го видите по списъка на монахините от манастира. Сестра Анжелика почина на следния ден след приемане на расото. Монахините я намериха умряла върху една пейка в градината.
Марино не отговори.
Сестра Еулалия можа да си даде сметка колко страдаше нещастникът и в този момент една триумфална светкавица блесна в студените и омразни очи на игуменката.
Марино издигна глава и поглеждайки я право в лицето, каза:
— Не ви ли се струва чудно, сестро, че Анунциата е умряла тъкмо на следния ден след вземане на воала? Не сте ли викали лекар да прегледа мъртвата?
— Действително тази смърт ни се стори чудна, но тъй като ние нямахме никакво основание да вярваме, че тя сама е пожелала смъртта, ние я погребахме, както повеляват правилата и това е всичко.
— Не знаете ли нищо повече за нейната смърт, сестро? Моля ви, кажете! В името на Христа, моля ви! Нямате ли някоя следа, която би ме упътила? В името на нашата света религия, кажете ми, мадам! Чувствувам, че вие знаете повече, отколкото казвате. Имайте милост към отчаяния съпруг!
Сестра Еулалия изглежда се колебаеше. Един голям обрат стана внезапно в нея. Тя почувствува колко лоша и срамна бе омразата, която изпитваше към този човек, за да угоди на своята неблагодарна приятелка Мадлена Боргез.
Най-сетне, виждайки умоляващите очи на Марино устремени в нея, тя почувствува сърцето си да се смекчава и омразата й да се разпръсква под топлината на тази голяма скръб.
— Чуйте ме, граф Санта Рока! Реших да ви кажа всичко, което се е случило през последните дни в манастира. Вашата жена, Анунциата или по-скоро сестра Анжелика, е мъртва. Ние я намерихме една сутрин върху пейка в градината; на следния ден я погребахме. Дотук няма нищо неестествено, нали? Но нещата не станаха така. Дали това не е халюцинация? Не зная нищо. Дали е действителност? Не мога да го твърдя, но колкото повече мисля, по-сигурно ми изглежда. Във всеки случай, няколко дни по-късно, посещавайки килиите на моите монахини, забелязах един бял силует, приличащ удивително на вашата жена. Слязох в избите, където тя бе погребана. Нейният ковчег бе празен. Нещо повече, две от моите монахини, в килиите на една от които ми се стори, че видях сестра Анжелика, са избягали от манастира. Току-що ме предупредиха. Не зная нищо повече, сеньор; но предполагам, че вие ще можете с тия няколко указания да откриете най-сетне истината!