— Възможно ли е, благородна игуменке? — извика Маринели, обзет от надежда. — Истина ли е?
— В името на Христа, заклевам се, че казвам самата истина! А сега, сеньор Маринели, аз се чувствам твърде уморена, понеже съм много болна и ви моля да ме оставите да си почина. Нямам повече какво да ви кажа и вие сам трябва да намерите следата на двете монахини, които са тръгнали от манастира през деня.
Марино се поклони пред игуменката Еулалия, без да каже нито дума. Той излезе от манастира с надежда в сърцето. Тази жена бе се смилила към него, бе му казала истината. Кой знае? Всяка надежда не бе загубена за него. Той може би щеше да намери любимата си…
57. Наказанието
Да се върнем за момент при Мадлена Боргез, която оставихме на грижите на Джиозо Маршез, в малката горичка, близо до развалините на храма на Венера.
Джиозо не знаеше какво да прави с припадналата жена. Той размишляваше една секунда, после, спомняйки си, че манастирът на кларистките е наблизо, остави за момент безчувственото младо момиче върху мъховата постеля, за да потърси помощ.
Но нямаше нужда да отива така далече, понеже, излизайки от гората, той видя коларя на папата Боргез, който заедно с колата очакваше на пътя завръщането на господарката си.
Джиозо бързо постави слугата в течение на случилото се с младото момиче и двамата отърчаха бързо да я вземат, за да я поставят в колата и да я пренесат при баща й.
Тя още не беше се съвзела от своя продължителен припадък, когато докторът на папата, повикан от Франческо Боргез, дотърча при красивата болна.
Уви! Мадлена бе обзета от силна треска и лекарят се произнесе, че тя има поражение на мозъка.
Ужасните събития, разказани от Джиозо, смъртта на нейната приятелка и над всичко самоубийството на нейният годеник бяха поразили духа на младото момиче дотолкова, че то в течение на две седмици беше между живота и смъртта.
После, когато треската й премина, Франческо Боргез забеляза, за своя голяма скръб, че неговото дете бе загубило разума.
Без да бъде напълно луда, Мадлена бе засегната от една тиха лудост, ужасно мъчителна за тоя баща, който обожаваше дъщеря си.
Мадлена не си спомняше вече нищо, освен някои малки събития от своето детинство.
Когато Павел V бе уведомен за състоянието на своята племенница, той помисли, че това наказание е от Бога, който наказваше така Мадлена за страшното престъпление, което бе извършила, лишавайки Марино Маринели от любимата му съпруга и, кой знае?… може би желаейки да изчезне завинаги.
58. По следата
Излизайки от манастира, Марино Маринели отиде бързо до хана в Рим, където го очакваше неговият верен Горо, за да го постави в течение на събитията.
Горо, който вече оплакваше тъжната смърт на своята млада господарка, не можа да повярва на ушите си.
— Как! Анунциата не беше мъртва, както папата бе съобщил!
И сестрата игуменка бе, която бе предупредила Марино Маринели, своя неприятел, за тия странни събития.
Как тая жена бе променила внезапно държанието си? Сигурно бе се уплашила от ужаса на наказанието, което можеше да й наложи папата, понеже Горо не вярваше, че божествената милост може да намери място в коравото й сърце.
Но той не се спря дълго на тия мисли. Какво го интересуваше по каква причина бе станал този внезапен обрат в сърцето на Еулалия?
Главното за момента бе да се намерят следите на двете бегълки… или може би на трите…
Горо тръгна веднага към манастира на кларистките.
Надяваше се, че в неговите околности ще може да събере някои сведения за бегълките, но за нещастие много монахини бяха минали по пътя и никой не можеше да му даде точни сведения.
Един селянин твърдеше, че бе видял три млади монахини по пътя за Рим, но не бе твърде сигурен.
Въпреки това, Горо отърча в Рим и загуби скъпоценното си време да претърси всички ханища и да разпитва всички вратарки на манастирите, където мислеше, че бегълките са могли да се скрият.
През това време Марино Маринели уреди работите си, после реши да напусне Рим, да посети за последен път местата, където неговата скъпа Анунциата бе живяла и страдала така дълго време.
Той се движеше около манастира и навлезе в малката дъбова горичка. През тази малка горичка минаваха два пътя: единият се вдълбочаваше в полето, другия, водеше към Палестрината. Пътят за Рим минаваше от другата страна, в противоположна посока на Палестрина.
Марино Маринели вървеше, погълнат от мрачните си мисли.
Той бе излязъл от малката дъбова горичка, без да забележи и бе тръгнал по пътя за Палестрина.