Неговите очи блуждаеха по пясъка на пътя, когато внезапно бяха привлечени от един бял предмет, който, поставен сред пътя, се отличаваше ясно по жълтия и кафяв пясък, който покриваше пътищата в римската равнина.
Марино трепна.
Как бе попаднала тук тази бяла връв?
Той се приближи бързо до предмета и го вдигна. Това бе една връв, която служеше като колан в облеклото на кларистките.
Една монахиня значи бе минала по този път? Това беше пътят за Палестрина, пътят за Термоли, за Адриатика… за Санта Рока, за Венеция! Как не бе помислил за това по-рано?
Ако Анунциата бе тръгнала с двете бегълки от манастира, те не биха тръгнали по друг път, освен по тоя?
Сърцето на Маринели заби силно в гърдите.
Той вдигна бялата връв и я постави внимателно в джоба на мантията си.
Чувствуваше, че е на добра следа. Скоро щеше да намери Анунциата, своята скъпа малка жена. Колко е трябвало тя да страда!
Той се върна в хана, където Горо трябваше да го чака. Като вървеше, на Марино се струваше, че има крила, така леко стъпваше.
В хана, Марино Маринели намери Горо, който бе започнал да се отчайва, че никога не ще намери следата на трите монахини.
— Бързо, Горо, приготви се, тръгваме!
— Тръгваме ли, сеньор? Къде?
— Ето, Горо, погледни това, което намерих върху пътя за Палестрина.
— Една бяла връв, сеньор. Какво от това?
— Това служи за колан на сестрите кларистки.
— И сеньор е намерил това на пътя за Палестрина? Значи монахините са минали оттам?
— Така е Горо. Разбираш ли защо ние ще тръгнем в тази посока?
— Да, да, сеньор, бързо! Сеньор може би ще може да ги достигне.
— Бързо, Горо; приготви чантата. Аз ще се погрижа за коня. Ние тръгнахме след половин час.
Три четвърти час по-късно, Марино и неговият верен негър препускаха по пътя за Палестрина. Стигнаха там привечер и започнаха да разпитват жителите.
Каква голяма бе радостта на нашия герой, когато узна, че преди няколко дни три монахини от ордена на кларистките бяха дошли от Рим и бяха тръгнали за Сера, след като бяха прекарали една нощ в манастира.
Марино Маринели не се съмняваше вече. Той бе убеден сега, че Анунциата бе между трите монахини бегълки.
Реши да прекара нощта в Палестрина и да продължи пътуването си на сутринта.
Конете бяха отведени в конюшнята на хана и тази вечер Марино и Горо си отпочинаха в пълно спокойствие.
Те бяха сигурни, че ще достигнат целта си.
59. Във Венеция
Докато Марино и Горо тичаха по техните следи, трите монахини се ядосваха, че времето ги възпираше в Термоли. Но към обяд небето се проясни внезапно и Анунциата реши да използва хубавото време, за да тръгнат веднага за Венеция.
Вятърът бе твърде силен и надуваше платната на малкия кораб на Антонио Нардо, който летеше по водите като стрела.
Слънцето захождаше към хоризонта, когато се забелязаха най-сетне очертанията на Венеция. Бе вече нощ, когато корабът пристигна в пристанището и, понеже бе вече късно, решиха да прекарат нощта на кораба и да дочакат спокойно настъпването на деня.
Анунциата не можеше да си намери място. Тя не можа да затвори очи през нощта и, щом се разсъмна, разбуди другарките си да отидат да търсят любимия й.
Колко голямо бе разочарованието й, когато узна от палата на дожовете, където поиска да я осведомят, че Марино е напуснал Венеция преди няколко дни и е заминал за Рим.
Сърцето й се сви болезнено при тази вест и тя едва сдържа сълзите си пред слугата, който я осведоми.
Какво да прави сама с другарките си в този град? Венеция й се струваше празна, понеже Марино не беше там. Казаха й, че Марино скоро ще се върне в родния си град, понеже бе обещал на новия дож да бъде тук за сватбата му с морето.
Празникът бе на следния ден. Най-разумно бе да се въоръжи с търпение и да дочака спокойно във Венеция завръщането на своя съпруг.
За да отвлече вниманието си. Анунциата показа забележителностите на Венеция на двете си учудени другарки. Показа им всички площади, църквите и ги заведе на остров Сан Николо.
Промените на родния й остров я накараха да зарони сълзи. Палатът Маринели бе изчезнал! Но колибата на нейния баща, колибата, където бе родена, беше още там и тя се почувствува щастлива, че я вижда. Отведе другарките си до светата статуя на острова, в подножието на която трите се замолиха за завръщането на Марино Маринели.
Не се бавиха на острова и се върнаха във Венеция. Анунциата искаше да види и колибата на бедната Луала и да покаже на другарките си мястото, където бе живяла дълго под покровителството на старата жена.
После отидоха в църквата Сан Марко и се молиха за Марино.
Излизайки от църквата, изморените монахини се върнаха в пристанището, където Антонио Нардо ги очакваше.