Корабът бе застанал срещу фара и всеки половин час Анунциата се изкачваше на моста и питаше пазача на фара дали не е видял някакъв кораб.
Но отговорът бе неизменно същия.
— Не, сеньора, само няколко малки търговски кораби от Триест влязоха в пристанището.
Риболовни кораби. А платноходът на Марино още го нямаше.
С какво нетърпение, с какво лудо желание очакваше да види кораба на хоризонта. Сърцето на Анунциата забиваше при мисълта, че скоро ще види тоя, когото обожаваше, на когото възлагаше всичките си надежди.
А Марино още не пристигаше. Тя не виждаше белите платна, които добре познаваше, от кораба на нейния съпруг.
Вечерта настъпи. Залязващото слънце озари спокойните води на морето. От брега се чуваха песни и радостни викове.
Бе навечерието на големия празник на Сан Марко, навечерието на сватбата на дожа с морето. Дали Марино ще удържи обещанието си, дадено на Антонио Мемо, да дойде на коронацията му?
Може би му се е случило нещастие. Може би се е забавил в Рим да я търси?
А тя бе тук, във Венеция, чакаща го с безпокойство и нетърпение. Нейните очи, зачервени от плач, отправени към морето, още разглеждаха хоризонта, когато нощта спусна сянката си над лагуните.
Беше време да слезе в кабината. Вятърът бе студен през този сезон. Сестра Сесил, облегната на ръката на брат си Антонио, дойде да потърси Анунциата и да я повика да слезе за почивка.
Колко тъжен край за един ден, който обещаваше толкова щастие! Дано утрешният ден не прилича поне на днешния! Дано утре Марино да пристигне!
Легнала върху своето легло, с широко отворени очи в тъмнината, Анунциата очакваше зората на така желания ден.
Почна да се зазорява. Слънцето едва се бе показало на хоризонта, когато младата жена, която си бе поръчала един венециански костюм, бе вече на моста, разглеждаща входа на пристанището.
Навалица от лодки от всякакви размери: рибарски, за разходка, богато обкичени гондоли с цветя пресичаха лагуните, готвейки се за празника, който започваше, се разкри пред очите й.
Виждайки ги да влизат в пристанището, сърцето на Анунциата се сви. Корабът на Маринели не бе между тях. Ще дойде ли той? Ще бъде ли точен за срещата?
Отчаяна, нещастната съпруга се хвърли на колене върху моста? Нейните ръце се сключиха и устните й зашепнаха усърдна молитва. След молитвата тя се изправи малко по-бодра; имаше надежда в Бог и чувствуваше, че той не я е изоставил.
Все повече гондоли преминаваха край малкия кораб с хора, идващи от съседните острови, облечени празнично и радостни, че ще присъствуват на голямото празненство.
Пред тази радост, която искреше от всички очи, Анунциата чувстваше още по-силно мъката си и самотата си. С тъга гледаше приготовленията за празника.
Днешният празник бе за всички: Венеция бе в радост, един нов дож щеше да бъде коронясан, един дож добър и справедлив, който бе освободил хубавата и могъща царица на Адриатика от терора и инквизицията. Венецианците поздравяваха новата ера. Денят бе един от най-големите празници на Венеция.
Всички сърца биеха във възторг. Само Анунциата, жената на този, който бе донесъл радост във всички сърца, жената на Маринели, тоя, който бе освободил отечеството си от тиранията, само тя бе тъжна.
Ах, защо Марино не пристигна? Къде е останал? Къде е, когато тя го очаква?
Небето също бе в празничен блясък и допълваше тържеството: Морето блестеше като злато под лъчите на слънцето. Малки сини вълни със златни гребени тихо замираха върху сребристия пясък на брега.
Весели хора се събираха от всички страни. Въздухът кънтеше от песните и веселите смехове на тълпата, която се качваше в гондоли и се отправяше за Лидо.
Цялата тази радост сърдеше Анунциата. Какво я интересуваше този празник, щом Марино бе далеч, щом бе сама и плачеше, и се молеше за завръщането му.
През този ден новият дож бе обкръжен само от най-младите благородници, тия, които тази година бяха станали пълнолетни. Те бяха гости на венецианския владетел, докато траеха тържествата. В палата на дожа те пристигнаха с разкошни и чудесно украсени гондоли; облечени бяха в богати костюми; мантиите им бяха бродирани със злато; сабите им също бяха златни.
Щом плеядата млади благородници се събереше, дожът излизаше от своя палат, за да се качи върху „Бюзантьор“.
Антонио Мемо носеше дълга пурпурна роба, голяма мантия, бродирана със злато и обшита по края с хермелин, а на главата си — дожова корона. На неговия пръст блестеше разкошният пръстен, който той щеше да предложи на своята годеница — Адриатика.
Той зае своето място в една държавна гондола, обкичена със златни украшения и цветя. Знамето на Венеция с лъва на Адриатика се развяваше от лекия утринен вятър.