Множество гондоли, богато декорирани с дълги воали от фина коприна, обкръжиха гондолата на дожа. Новият управител на Сан Марко, най-благородният патриций на Венеция, сенаторите и най-висшите чиновници на републиката заемаха местата на тия гондоли, обкръжени от своята почетна гвардия.
После следваха други гондоли, пълни с народ. Цяла Венеция бе по лагуните, за да присъства на сватбата на новия дож с морето.
Зрелището бе грандиозно.
Върху „Бюзантьор“ звуците на сребърните тромпети огласяха въздуха. Лакеи в разкошни ливреи очакваха пристигането на своя господар. До тях стояха пажове, избрани между децата на най-благородните фамилии. Две от тях държаха почтително дългия шлейф на дожовата мантия, а едно друго държеше разкошен слънчобран.
Гондолите в сгъстени редове се притискаха около разкошния кораб, за да го придружат до Лидо.
Щом те излязоха от каналите, сватбената церемония на дожа с Адриатика започваше.
Тази церемония бе запазена като традиция в спомен на първата голяма победа на дожа Орсеоло, в 997 година над пиратите. Това бе началото на морското могъщество на Венеция.
Щом излязоха от Лидо, дожът стана и хвърли златния си пръстен в морето, извършвайки така венчавката си с морето, което бе оказало големи услуги на тая, която именуваха царица на Адриатика.
После дожът се върна в църквата Сан Николо, за да бъде благословен съюзът му от патриарха.
Отстъпвайки на настояванията на двете си другарки Сесил и Агнес, Анунциата бе напуснала своя наблюдателен пункт, за да види празненството.
Този празник й припомняше един друг подобен: венчавката на дожа Гримани с морето, през време на който Марино Маринели я бе спасил от водата.
В една богато декорирана гондола трите млади жени поеха пътя към Лидо.
Те присъстваха на сватбената церемония и последваха тълпата от гондоли, която придружаваше „Бюзантьор“ към църквата Сан Николо, когато оръжейни гърмежи се разнесоха далече в морето.
Сърцето на Анунциата трепна, когато забеляза влизащи в пристанището високите силуети на големите военни кораби, които с опънати платна се отправяха към мястото на празненството.
Един шепот премина през тълпата: това бяха военни галери, истински галери. Но откъде идеха? Как биха могли да влязат в пристанището, без да бъдат спрени? Скоро ясно се виждаха очертанията на величествените кораби.
Един платноход, лек и фин, се отдели от малката ескадра и се отправи с всичките си платна към Лидо.
Един платноход, който всички наблюдаваха с внимание. Кой беше могъщият посетител, който изразяваше почитта си към празненството на републиката със своето пристигане.
Анунциата, изправена на предната част на гондолата, гледаше пристигането на платнохода: тя трепереше с цялото си тяло, чувствувайки да я обзема неизказана радост.
Около нея владееше тържествено мълчание. Всички я бяха познали и знаеха, че тя е жената на героя на Венеция, скъпата съпруга на Марино Маринели, от когото бе отделена.
Цялата тълпа изживяваше момента заедно с нея и всички сърца споделяха нейните надежди и страхове.
Дали бе Марино Маринели, идолът на народа, този, който пристигаше?
Всички бяха затаили дъх.
Скоро се забеляза знамето на платнохода. Знамето на Венеция с големия лъв на Адриатика се открояваше ясно върху пурпурния фон. Оръжията на галерите от морето гръмнаха в знак на поздрав…
В този момент дожът, следван от всички придворни, излизаше от църквата Сан Николо, за да се качи на своя кораб, на „Бюзантьор“.
Той също забеляза платнохода, който наближаваше, и застана на прага на църквата, очакващ пристигането му.
Сега вече се различаваха хора върху моста на платнохода и тъмните им силуети се открояваха на синия фон на небето.
И внезапно, един вик излезе от хиляди гърла, един радостен вик.
— Марино Маринели! Това е той! Да живее нашият герой! Той се връща да присъствува на сватбата на дожа, както беше обещал. Да живее нашият любим Марино!…
Анунциата вече бе познала своя скъп съпруг в човека, който стоеше прав на предната чат на платнохода, който поздравяваше тълпата с голямата си шапка.
Сърцето й бе спряло да бие, тя бе побледняла. Като коленичи в гондолата, тя отправи благодарствена молитва към небето за щастието, което най-сетне й бе дало.
После, изтощена от вълнението, което бе преживяла, тя припадна в ръцете на своите другарки.
Когато се съвзе, една гъста тълпа се бе струпала около гондолата. Всички венецианци бяха познали в тази красива млада жена съпругата на техния Марино.