— Ще ви задам един важен въпрос — каза тя на старата жена, която бе побледнява. — Обещавате ли да ми кажете истината?
Джироламо и Бенета се спогледаха. Те не познаваха тия чужденци.
Може би искаха да им отнемат техния малък Санцио, когото толкова обичаха.
Най-сетне Бенета се реши да отговори:
— Кажете, сеньора. Обещаваме да ви кажем цялата истина.
— Кажете ми това дете ваше ли е или на някои ваши роднини?
Бенета погледна мъжа си, после, навеждайки тъжно очи, каза:
— Това дете, което ние обичаме като наше, е едно изоставено дете, което прибрахме и възпитахме.
Сърцето на Анунциата спря да бие. Тя побледня, залюля се и щеше да падне, ако Марино не бе се спуснал да я задържи.
— Как? Къде го намерихте? — попита граф Санта Рока, внезапно заинтересуван.
— Аз го спасих от смърт — отговори Джероламо. — Един от моите млади другари щеше да го убие, когато аз го хванах и го загърнах в дрехите си. Това беше преди две години, на Санта Рока.
— Небе! — извика Анунциата, станала смъртнобледа.
— О, какво ви е, сеньора? — попита Бенета обезпокоена.
— Вие страдате, благородна сеньора.
— Но това дете е нашето, Марино! То е нашето дете, нашият син!
Старият войник разгледа Марино.
— Вашето дете ли? — запита Бенета, незнаейки какво да каже, парализирана от вълнението, което я бе обладало.
— Аз съм Марино Маринели, граф Санта Рока! — каза Марино. — Това е моето дете, което вие сте прибрали през време на обсадата на острова. Аз отсъствах и бебето бе поверено на една слугиня, която била убита при сражението.
— Това е истина, вие сте Марино Маринели! — каза старият войник. — Познах ви сега.
— О, боже — изхлипа старата Бенета. — Вие ще ни вземете нашия скъп Санцио, нашето съкровище, което считаме от две години за наш син!
Анунциата отърча до леглото на детето и коленичейки до него, го загледа с любов.
Джироламо не каза нищо, но бронзовото му лице бе станало бледо и очите му бяха се насълзили.
— Не, добри хора — каза Марино, покъртен от тази скръб.
— Вие не ще напуснете своя Санцио, вие не ще бъдете отделени от детето, което толкова обичате и което сте отгледали! Ако приемете, вие ЩЕ дойдете да живеете в палата при него. Вие сте вече стари и ви трябва почивка. Приемате ли предложението ми?
Двамата старци се спогледаха. Бенета плачеше.
— Приемаме на драго сърце — каза най сетне Джироламо с твърд глас. — Не можем да живеем без нашия скъп Санцио.
Анунциата бе притеглила къдрокосата глава на малкия ангел към сърцето си и нежно целувайки го, му шепнеше:
— Мой мили Санцио! Намерих те най-сетне! О, сега съм щастлива, напълно щастлива.
Марино, трогнат до сълзи, гледаше покъртителната картина. Що се отнася до Горо, той се бе усмихнал и бе отворил широко устата си, откривайки блестящите си бели зъби.
Няколко години бяха изминали, откакто граф и графиня Санта Рока бяха намерили детето си. Да посетим за последен път палата Фарсети, за да видим промените, които бяха станали в това време! До голямата входна врата старият интендант на палата, добрият Джироламо, бившият войник от арсенала, бъбреше спокойно с Горо. Техните лица изразяваха доволство.
Но коя е тази старица, която слиза бавно по стълбата? Но това е Бенета, госпожа интендантката на палата Фарсети.
Едно момченце на седем години тича към нея да я поздрави. То се хвърля на врата й и се смее под целувките на добрата стара жена.
Санцио обещаваше да стане пълен портрет на баща си, както фактически, така и морален.
— Бързо Горо, дай писмата да ги занеса на татко! Санцио е, който носи всяка сутрин писмата в бюрото на баща си.
Днес е пристигнало едно голямо писмо с черни краища. Това писмо учуди детето и лицето ми изразяваше недоумение, когато го подаваше на баща си.
Анунциата, която бе там, също се обезпокои от траурното писмо.
След като го прочете, Марино го подаде на жена си:
— То е съобщение за смъртта на Мадлена Боргез, племенницата на папата, която бог е прибрал след дълго и мъчително боледуване.
— Бог да се смили над душата й! — въздъхна Анунциата. — Нека прости греховете й, както ние й прощаваме всичкото зло, което ни е причинила.
Марино, трогнат, целуна жена си, без да каже нито дума.
След закуската те слязоха в градината заедно с детето.
Анунциата изглеждаше тъжна, но един поглед на нейния скъп съпруг я накара да се усмихне. Притискайки се нежно към него, тя произнесе, гледайки къдравата глава на детето си:
— Нека небето да бъде благословено, о, Марино, за всичкото щастие, което ни даде.