Изправил високата си стройна снага, той бе снел от обкръжената с тъмни къдрици глава шапката си и я държеше в едната си ръка, докато другата бе поставил върху златната дръжка на сабята си.
Чертите на лицето му, обгоряло от тропическото слънце, бяха фини и правилни и издаваха, както и гордата му походка, един благороден произход.
Малки черни мустачки украсяваха горната му устна. Той носеше дреха от черно кадифе, върху която имаше голяма бяла яка, а на гърдите му бе окачен голям златен орден.
Един ремък, везан със злато, придържаше ножницата на сабята му.
Големите му меланхолични очи се отправиха отначало с тъжен израз, а после с безмълвен въпрос към тримата мъже, които стояха в залата.
Този момент на тягостно мълчание не трая дълго.
Дожът отправи към новодошлия един почти искрен поглед. Той винаги бе гледал на Марино Маринели със завист и отвращение, никога не бе проявил ни най-малък признак на братско чувство. Обаче пред очите на бащата работите не бяха дошли до едно открито скъсване.
Марино се поклони важно.
— Вярвах, че ида на един весел празник, но тъга и скръб ме посрещнаха тук — каза той. — Къде е моят баща, който ме благослови преди тръгването ми и чиято пурпурна мантия се носи днес от другиго? Вие ме гледате с безпокойство и гняв… Не ме ли познавате? Защо сте смутени, когато се явявам да се осведомя за баща си? Вие имате такъв странен израз, който…
— Марино Гримани умря в нощта на Коледа миналата година, отговори управителят, който видя, че гласът на дожа се спря в гърлото му. — Неговият саркофаг е в подземната гробница на Сен Марко.
— Като син искам да видя още веднъж баща си, за да му кажа „последно прости“. Дайте заповед да ми отворят саркофага и ковчега — каза Марино Маринели натъртено, наблюдаващ тримата мъже, които бяха пред него.
Той забеляза, че очите на Луиджи премигваха и се отклоняваха, докато тия на управителя го изглеждаха заплашително.
— Какво желание изказвате, дръзки момко? — извика висшият сановник с гневен тон.
— Казах ви вече това, което желаете да знаете — каза дожът с горделив и презрителен тон.
После се обърна към Силвио и управителя.
— Празникът започва — добави той. — Последвайте ме сеньори.
— Чакайте, Луиджи! Останете още, господа! Първо трябва да дадете на един син сметката, която ви иска — протестира Марино Маринели. — Аз трябва на всяка цена да вида покойния дож, Марино Гримани, моя господар и моя баща, за да узная точно това, което се говори, истината ли е или не — дали моят баща през свещената коледна нощ е станал жертва на едно убийство или се върши една безчестна измама от него момент!
— Безумецо!… Такива думи заслужават смърт! — извика гръмко управителят крайно раздразнен.
Силвио Зиани, побледнял и треперещ от гняв, искаше да се нахвърли върху младежа и промуши гърдите му със сабята си, но Луиджи му задържа ръката.
Дожът бе възвърнал спокойствието и самообладанието си.
— Чакайте, благородни сеньори! — каза той с висок глас и надменно държане. — Този незаконнороден не е достоен за вашите саби. Неговата кръв е твърде нечиста, за да измърси паркета на тази зала. Трябва да го изгоним извън палата посредством кучетата!
Тия оскърбителни думи отекнаха в широката зала.
Ефектът, който възпроизведоха върху Марино Маринели, приготвил се да се защитава срещу капитана на карабинерите, бе ужасен.
— Проклятие върху теб и другарите ти! — викна той извън себе си. — Вие сте престъпници. Това е отпечатано върху бледите ви лица!…
„Добре, не ми отговаряйте! Аз ще се убедя сам! Ако тежестта на това престъпление падне върху вас, ако кръвта на Гримани е оцапала ръцете ви, незаконнороденият, когото вие обиждате, ще отмъсти страшно за своя баща и вие можете от сега да треперите от името на Марино Маринели!…“
„Аз ви се заклевам в паметта на благородния дож, моя баща, в моето здраве, в кръвта на спасителя, че за мене не ще има никаква почивка, докато не изследвам какво се е случило!…“
„Горко вам, ако гласът на вашата съвест стане ехо на моите думи.“
„Ако Марино Маринели, незаконнороденият, намери доказателство за вашето престъпление, отмъщението, което той ще приготви заради атентата срещу неговия баща, ще бъде страшно и достойно за злодеянието! Нито вашите галери, нито вашите войници не ще могат да ви защитят от него. Той ще ви намери даже в най-затънтените кътчета на вашите палати.“
— Нека ръката ми и езикът ми изсъхнат, ако не удържа тържествената клетва, която направих тук!
Дожът, управителят и Силвио Зиани слушаха неподвижни, като парализирани. И тримата имаха една обща мисъл: да премахнат този смелчага!