Да се опитат със сила да го арестуват в този момент не бе разумно. Нахалникът принадлежеше на всемогъщата държавна инквизиция, чиято ръка достигаше навсякъде и която щеше да реши съдбата му.
Марино Маринели напусна безпрепятствено залата.
С гордо вдигната глава той премина през тълпата слуги и войници и слезе по стълбата, за да излезе от палата.
Недостъпен за страха, той желаеше веднага да потърси доказателства за това, което бе решил да узнае на всяка цена.
Той дойде да хвърли ръкавицата на големците на града. Той, младежът без средства, нямащ нищо друго освен любовта на баща си, се бе заклел да отмъсти на дожа и на съвета на Венеция!
Тази смелост граничеше с лудост. Но неугасимото чувство към правдата не му даде време да разсъждава.
Той знаеше къде се намират най-тайните и най-страшни подземия на държавния затвор, където затваряха осъдените на доживотен затвор и пожела да посвети тази вечер на дирене на своя баща.
Народният празник, който се честваше на площада Сан Марко и на който дожът и патрициите бяха задължени да се покажат, благоприятствуваше за намерението му.
Можеше ли да знае какво ще се случи след един час, когато Съветът на десетте се събере, за да се произнесе за съдбата му.
Той излезе без да бъде обезпокоен през входа на палата и се размеси между веселата тълпа, която аплодираше комичните артисти, смееше се на веселите скокове, правени от палячовците, които бяха облечени в пъстри дрехи и с боядисани лица и изпадаше във възторг пред въртящите се танцьорки, кръстосващи се в странни и живописни движения на един национален танц, където южната живост се сливаше с грацията.
Пред палата на дожовете и кулата Сан Марко тълпата бе толкова гъста, че главите на хората почти се допираха. Всички тия хора гледаха, с вдигнати нагоре глави, ложата, направена на големия широк балкон, откъдето дожът и дожесата, обкръжени от големците на града, наблюдаваха бенгалския огън и други веселия на шумния празник.
Едно от зрелищата на великия петък бе следното: един човек от народа, който по дължината на въжета, прикрепени за колове в морето и привързани в краищата си за кулата Сан Марко, се спущаше в една возилка, подобна на гондола от върха на кулата, за да слезе до ложата на дожския палат и да поднесе на дожесата един парфюмиран букет.
Марино Маринели премина Пиацета и Моле по каменни стъпала, които водеха към водата.
Недалече множество празни гондоли бяха привързани за колове. Той отвърза най-малката, качи се в нея и взе дългия прът, който служеше и за весло, и за кормило.
С мощната си ръка подкара лодката по покритата с тъмнина вода. Наоколо бе пусто и тихо.
Марино остана близо до Моле, за да влезе в тесния и страшен канал Орфано, чийто две страни, образувани от стените на дожския палат и на затвора, се издигаха така високо, че дневната светлина не можеше да проникне.
Никой не се осмеляваше да премине този канал, достъпът в който впрочем беше забранен.
Всички избягваха грижливо този кът, където винаги печални въздишки се издигаха от подземните килии или излизаха от тия под покривите, които историята нарича „Оловните покриви на Венеция“. Често тук плуваха трупове, тъй като нещастниците, които инквизиторите бяха осъдили на смърт, биваха хвърляни от високия Мост на въздишките, който свързваше двете части на палата-затвор.
Така беше там, в този страшен канал Орфано, където хиляди нещастници, след като биваха подлагани на страшни мъчения в „стаите на истината“, свършваха живота си там, където се затваряха завинаги вратите на външния свят за живите мъртъвци, които от високите килии под оловните покриви или страшните подземни дупки правеха около жилището на дожовете един пояс от скръб и ридания.
Марино Маринели чуваше тия стенания: неговото ухо долавяше сърцераздирателните въздишки на жертвите, които гинеха бавно във влажните и мрачни подземия, след като бяха изтръгнати от своите семейства и буквално затрити от лицето на земята.
Той прокара лодката си покрай плесенясалата стена, където имаше далеч един от друг тесни отвори, подобни на бойници.
Стигнал до един от тия отвори, той застоя за момент неподвижна гондолата, покачи се на тесния коридор на стената и с глас, който прозвуча глухо в дъното на сводовете извика:
— Гримани, татко мой! Твоят син, Марино те вика! Направи ми знак, ако си тук: отговори ми, ако можеш.
Той се ослуша.
Никакъв глас не се чу. Само същите неясни стенания, които се разнасяха отвсякъде, се чуха от дълбокия затвор.
Тласкайки гондолата с ръце надлъж, той достигна до един друг отдушник.
Отново извика името на баща си и отново се ослуша със затаено дишане.