Маскирани съдии пресичаха стаите с бързи и спотаени стъпки, докато други маскирани мъже, заклети прислужници и пазачи, очакваха заповедите им и довеждаха нещастниците в свещената зала на тримата, строго недостъпна за любопитните.
Прозорците и стените на тази страшна къща бяха тапицирани с черно платно, както и продълговатата маса, около която седяха в антични фотьойли с високи облегала тримата инквизитори, маскирани в черно, така че никой не виждаше лицата им и никой не ги познаваше. Върху масата бяха поставени книжа, една мастилница, едно разпятие, една мъртвешка глава и една урна от черен мрамор, която съдържаше бели и черни топки, чийто цвят бе решил живота или смъртта на толкова хиляди човешки същества.
От двете страни на главния инквизитор бяха седнали двамата му колеги, облечени като него в дълги и широки дрехи с тъмен цвят. Пред него бе поставено златно звънче, с което той повикваше слугите от съседните стаи, които се отделяха от залата на Съвета на тримата с врати, снабдени с плътни завеси.
Символите на тяхното безгранично могъщество, пред което трепереха даже благородниците и дожът — три корони висяха от свода над техните глави; и върху стената, зад главния инквизитор, блестеше мечът на правдата.
Златното звънче зазвънтя. От съседната стая един маскиран прислужник влезе в залата на тримата и се поклони дълбоко и учтиво, за да покаже, че е готов да получи заповедите.
— Доведете гондолиера Карло, заповяда великият инквизитор с един глас, който издаваше тембъра на старец.
Прислужникът се поклони отново, кръстосвайки ръце върху гърдите си и отиде в преддверието, наричано „Залата на Бусола“.
Той се завърна незабавно, придружен от човек с едро телосложение на около 30 години.
Карло носеше костюма на гондолиерите — фригийска шапка с черен цвят, тъмночервена риза с широко деколтирана яка и подгънати ръкави, така че можеше да се виждат силните му мускулести ръце и изпъкналата му гръд и къси панталони от груба вълна, прикрепен с един червен пояс към хълбоците. Долната част на краката му бе гола. Лицето му бе почерняло от слънцето, имаше груби и почти страшни черти. Черна сплетена брада покриваше долната част на лицето му.
Прислужникът се отдалечи мълчаливо и главният инквизитор запита гондолиера:
— Кога пристигна във Венеция?
— Преди два часа господарю — отговори човекът.
— Кажи ни резултата от твоето пътуване. Хвана ли човека, когото трябваше да намериш в Анкона?
— Бертучио изглежда, че е бил предупреден господарю. Той беше избягал от Анкона във Фермо. Аз го последвах, решен да го убия, тъй като беше твърде трудно и твърде опасно да го доведа тук.
— Ти знаеш нашата воля: да действащ тихо и тайно — каза главният инквизитор с почти тържествен глас. — Продължавай! Успя ли да туриш ръка на Бертучио?
— Той се смяташе в пълна сигурност във Фермо, въпреки всички мои предпазвания, той ме видя и ме позна. Старата хитра лисица не остана за момент сам през целия ден, а когато настъпи нощта, той се смеси в една група мъже и жени, които отиваха на поклонение в Асколи, където се състоя една голяма процесия.
„Аз също го последвах, надявайки се да използвам някой удобен момент, за да туря ръка върху тази проклета душа, но напразно.“
„Трябваха ни два дни, за да стигнем до Асколи. Току-що пристигнахме и Бертучио отърча в манастира на доминиканците, където намери убежище и закрила.“
„Останах петнадесет дни близо до манастира, но не можах да намеря предлог, за да вляза вътре и трябваше да се откажа да дочакам излизането на Бертучио, понеже облече послушническите дрехи на ордена.“
Главният инквизитор разтърси звънчето.
— Отведете гондолиера в чакалнята и доведете тук един от монасите, които са там! — заповяда той на прислужника, който се яви.
И, обръщайки се към гондолиера, добави:
— Ще получиш от касиера десет златни флорини.
Човекът подгъна коляно пред трите могъщи личности, промълви няколко благодарствени думи и последва прислужника.
— Присъдата над Бертучио е решена по общо съгласие — подзе главният инквизитор, когато остана сам с другите двама. — Той ще умре, за да бъде погребана заедно с него в гроба и тайната му.
— Той ще умре — добавиха другите двама съдии, поклащайки глави.
— Нашата ръка ще го достигне даже в манастира и то, така бързо и така ненадейно, че не ще намери време да издаде нещо от това, което е видял.