Арне Дал
Мистериозо
Превод: Цвета Добрева
В ужасната паника след убийствата на няколко високоплатени шведски бизнесмени, полицията в Стокхолм решава да създаде специално звено, съставено от избрани полицаи от цялата страна, чиято мисия е да открие неуловим убиец с оригинален и изтънчен начин на действие. Той нахлува в домовете на заможни и влиятелни хора от банковия и икономическия елит на страната, слуша с наслада интересно и новаторско джаз парче и после застрелва жертвите си два пъти в главата. Следите водят в различни посоки — към Русия и света на джаза и на банкерите, докато накрая неизвестен запис на култовото изпълнение „Мистериозо“ води полицаите към абсолютно неочакваната и невероятна развръзка.
„Вече познавате Хенинг Манкел?
Значи е време да прочетете нещо от Арне Дал.“
Сп. „Щерн“, Германия
„Романите на Арне Дал има с какво да примамят всички, които са се наслаждавали на «Милениум» на Стиг Ларшон.“
В. „Ла Вангуардиа“, Испания
„Арне Дал коренно се различава от всички шведски автори на криминални романи по един основен показател: той може да пише!“
Магнус Ериксон, в. „Гьотеборг постен“, Швеция
1.
Нещо се промъкваше през зимата.
Не можеше да го определи, но го имаше — вероятно топъл полъх, игрива светлина насред посивялото небе или възможно бе само пръскането да бе заменило пляскането, когато нагазваше в локвата. Цяла зима тя ограждаше личното му място за паркиране — това, което все още носеше името му.
Постоя за миг, присвил очи към сутрешната облачна покривка. Изглеждаше както обикновено. Лежеше си там като защитен покрив над банката и го приветстваше с добре дошъл.
Същата тишина, както винаги.
Малко по-далеч, като че застинало, се намираше селото и напомняше, че съществува с лъкатушещ пушек от един или друг комин. Чу монотонната песен на синигера и го видя да наднича из гнездото под покрива. Заключи колата и измина метрите до безличния малък вход за персонала, където напъха внушителната връзка с ключове и отвори една подир друга трите масивни ключалки.
В банката миришеше на понеделник, на застоял въздух от уикенда. Лисбет щеше веднага да проветри, щом пристигнеше втора и започнеше да дърдори добродушно.
Той самият винаги беше пръв, по навик.
Всичко беше както обикновено.
Повтори си го няколко пъти: всичко е както обикновено.
Дори малко попрекали.
Застана до касата и издърпа чекмеджето. Извади продълговата златиста кутия и претегли внимателно с ръка една от дългите, четинести стрели. Специалното му оръжие.
Не бяха много тези, дори сред посветените, които наистина знаеха как трябва да изглежда стрела за дартс. Неговите бяха дълги, със специален дизайн, дванадесетсантиметрово тяло, от което почти седем сантиметра представляваха върхът. Това винаги учудваше противниците, които играеха с доста къси и гъсти пера.
Извади трите стрели и се приплъзна покрай междинната стена в офиса. Мишената го очакваше. Без да поглежда надолу, застана с върха на пръстите до малката черна черта точно на 237 сантиметра от мишената и хвърли ритмично една след друга трите стрели. Всичките се забиха в крайното обширно кръгче на единицата. Това беше загрявката.
Всичко си беше на мястото.
Всичко беше както трябва.
Сключи ръце, изви ги навън, докато се чу леко пукане, и остави пръстите да трептят във въздуха няколко секунди. После извади отново връзката с ключове от джоба на палтото, зави обратно покрай междинната стена в банковия салон, застана пред трезора и отключи. Вратата се приплъзна бавно, тежко, с приглушен тътен.
Звучеше както винаги.
Понесе торба с дебели пачки към мястото си на касата. Разстла банкнотите на работния плот. Погледа ги за миг, както обикновено.
Скоро Лисбет щеше да довтаса от входа за персонала и да започне да разправя семейни истории, последвана от Алберт с леко надуто покашляне и сковано кимване, и най-накрая Миа — мрачна, мълчалива и затворена, надзъртаща под бретона си. Скоро ароматът от кафето на Лисбет щеше да прогони последните останки от спарен въздух и да пръсне в офиса аурата на кротка човечност.
После следваха насъбралите се клиенти: селяните с остарели спестовни книжки, домакините, педантично отбелязващи нищожните си тегления, пенсионерите, борещи се да се отърват от котешката храна.
Досега се беше чувствал добре тук. Но селото ставаше все по-малко и по-малко, а клиентите намаляваха все повече и повече.
Всичко е както обикновено, помисли си той.