Пауза. Най-сетне Мортенсон каза бавно и злобно:
— По средата на своеволния проект, когато би трябвало да си в очакване на експертиза, си излязъл от форма поради собствените си физиологични нужди. Представи си, че Свенсон беше застрелял похитителя, представи си, че съвсем не беше обезоръжен: какво щеше да стане тогава? Оставил си много висящи конци, без да ги завържеш.
— Малко пресилваш — възмути се Йелм.
— Какво? — продължи Мортенсон.
— Повърнах, защото похитителят беше обезвреден. Защото за първи път в живота си бях ранил човек. Вероятно чувството ви е познато.
— Естествено. Но не в толкова важна и напълно своеволна еднолична акция.
Мортенсон поразрови бумагите си и продължи след малко:
— Това е фактически кратко приложение към вече дългия списък от съмнителни действия. В целостта си изглежда така. Първо: влязъл си сам, въпреки че спецчастите са били на път. Второ: извикал си през вратата, без да предупредиш. Трето: твърдял си, че не си въоръжен, въпреки че пистолетът е стърчал от колана ти. Четвърто: излъгал си похитителя в опитите да го убедиш. Пето: стрелял си по нерегламентирано място. Шесто: не си обезоръжил ранения. Седмо: допуснал си уплашен заложник да употреби насилие и почти да застреля похитителя. Започваш ли да разбираш проблемите, пред които сме изправени?
Грундстрьом се изкашля и взе думата:
— Освен този официален списък има още няколко елемента, които заслужават внимание. Те са еднакво важни и засягат работната политика и дисциплината. Отчасти става въпрос за недоверието към полицейската институция, отчасти — за имигрантите. Заедно проправят път на манталитета на свободната практика, който няма място тук. Не казвам, че си расист, Йелм, но постъпката ти и похвалите в медиите рискуват да легитимират отношения, които се ширят прикрити сред голяма част от колегите. Разбираш ли какво казвам?
— Искате да дадете пример…
— Не искаме. Трябва! Факт е, че си един от най-малко корумпираните полицаи. Разговорлив си, разсъдлив си, дори прекалено. Но задачата ни е ясна: не да се отървем от отделни прогнили служители, това е следствие, а да се погрижим неприятните настроения след полицейските власти да не получат официална санкция. Защото в противен случай, по дяволите, ще заприличаме на полицейска държава. Това се отнася за цялото общество. Бездната дебне вътре в нас. Отраженията на собствените ни неуспехи. Гласът на народа, гласът на простите решения. А кожата на това свободно, сплотено обществено тяло е полицията. Ние сме на повърхността, най-близо до ужаса, най-уязвими от всички. Ако кожата се разпори на точното място, вътрешностите ще изтекат. Разбираш ли какво би предизвикал със свободните си инициативи? Искам наистина да го проумееш.
Йелм гледаше Грундстрьом право в очите. Не знаеше точно какво вижда. Амбиция и кариеризъм в борба с вярност към дълга и искреността, може би. Може би дори истинско безпокойство за настроенията, които, без съмнение, бълбукаха под „униформената“ повърхност. Грундстрьом никога нямаше да бъде просто един от колегите. Ролята му винаги щеше да остане специална, отделна. Мечтаеше да бъде свръх асът на полицейската институция. Едва сега разбра какво величие му бяха изпратили. И защо.
Погледна в масата, като че да я пробие, и каза тихо:
— Всичко, което исках, беше да реша една сложна ситуация възможно най-бързо, най-просто и най-добре.
— Никой не може да действа на своя глава — посочи Грундстрьом и улови погледа му. Опитваше се да звучи човешки. — Всяко действие е част от множество други.
— Знаех, че мога да го спася. Това беше всичко, което исках.
Грундстрьом прикова очи в него.
— Наистина ли? — попита. — Надникни в душата си, Йелм.
Поседяха малко, зяпнали се един друг. В някакво безвремие. Нещо се случи, нещо се промени.
Накрая Грундстрьом стана с въздишка. Мортенсон го последва. Докато първият събираше куфара си, Йелм забеляза колко млад беше всъщност. И все пак бяха връстници.
Мортенсон каза:
— Като начало бих искал да получа картата и оръжието ти. До следващо нареждане си отстранен от длъжност. Разпитът продължава утре. Не сме приключили, Йелм.
Йелм постави картата и оръжието на масата и напусна стаята. Затвори вратата наполовина, „подслушваческо затваряне“, и допря ухо към тесния процеп.
Сякаш чу глас да казва: Пипнахме го.
Или му се беше сторило.
Стоеше и пикаеше в непрогледната тъмнина, дълго, дълго. Пет късни вечерни бири трябваше да излязат наведнъж. Докато миризмата на урина превземаше тоалетната, контурите в банята започнаха да се различават. Стана достатъчно светло, за да се вижда в непрогледната тъмнина. Преди половин минута беше толкова тъмно, че самата тъмнина чезнеше. Едва когато изтръска последните капки, тя се появи отново.