Защо питаш мен, намери сили за черен хумор финландецът.
— Още не, но е в опасност. Изключително важно е да открием къде се намира. Знаете ли за някакъв по-възрастен любовник?
— Разликата ни е петнадесет години. Не общуваме особено често. Не знам нищо за интимния й живот. Освен, че понякога е доста хаотичен.
— Сещате ли се за някое място, където се среща с любовника си?
— Любовник, та любовник! Що за тъпа дума!
— Успокойте се и помислете.
— Единственото, за което ми идва наум, е гарсониерата в Сьодермалм.
— Имате ли други братя и сестри, родителите ви живи ли са, в Швеция ли живеят?
— По-големият ми брат почина, преди Аня да се роди. Но мама и татко са живи, въпреки че са леко склерозирали. Живеят в Римбо.
Сьодерстет й даде номера на мобилния си, благодари й и усети как времето изтича между пръстите. Римбо беше на повече от петдесет километра от Стокхолм. Обади се на Чавес:
— Как е?
— Ударихме на камък, що се отнася до Упсала. Първият номер не отговори. Вторият ни натресе на някакъв изкуфял дядка, Арнор Парика, който не спря да дърдори несвързано. Исландски имигрант във Финландия, който се сдобил с финландска фамилия и сетне имигрирал в Швеция. Не престана да упорства, че бил бащата на Аня. След дълъг и объркан разговор се оказа, че бил кастриран от руснаците в Зимната война[10]. Ще звънна в Римбо.
— Добре, защото това са родителите на Аня. Сигурно ще се наложи да ги посетите.
— Мамка му — изпсува Чавес. — Времето лети.
— И ние с него — добави Сьодерстет.
Седеше в Стура Есинген и гледаше как светлината напълно изчезна, а с нея и идеите. Нямаше какво да прави. Бездействаше с ръце на кормилото. Имаше чувството, че е замръзнал. Времето течеше, без да може да го задържи.
Часът беше девет вечерта на двадесет и девети май; най-вероятно Йоран Андершон вече седеше някъде и чакаше Алф Рубен Винге.
Мобилният му звънна.
Сьодерстет усети как ставите му прещракаха, когато го доближи до ухото си. Хюлтин:
— Апартаментът на Аня на „Бундегатан“ е празен. Разбих ключалката. Никаква следа. Съседите не знаят нищо. Вито е тук. Открихме тефтер с адреси. Винге не е сред тях, макар и да са доста: най-вече на приятели от университета, така изглежда. Започваме да им звъним. Нещо за Йелм и Чавес?
— Нищо — беше всичко, което Сьодерстет успя да промълви. Ужасното безсилие се разля за последен път по вените му, преди да застине.
Отново телефонът.
Когато най-сетне се застави да отговори, чу гласа на Чавес.
— Нямахме късмет с родителите в Римбо.
И това беше всичко. Разбра, че застоят е всеобщ.
Йоран Андершон беше на път да им се изплъзне.
Ускореното до максимум темпо се забавяше. Отровата на безсилието се разливаше в телата им. Недоволството беше разбираемо.
Телефонът. Сьодерстет едва успя да отговори.
— Ало — дискретен женски глас. — Обажда се Ирен. Ирен Парика. Сестрата на Аня.
Буцата лед спря да скърца в тялото му. Полицаят съзря мощното пролетно течение на реките малко по-нагоре…
— Да? — отговори в очакване Арто Сьодерстет.
— Мисля, че се сетих нещо — Ирен Парика протакаше. — Може би е без значение.
Сьодерстет чакаше. Реката прииждаше.
— Мама и татко имат вила с градинка, в която, струва ми се, Аня понякога ходи. На върха на Тантулунден[11].
Ето че реката придойде, преля коритото, разтопи леда, заля града и страната, и завъртя ключа на нажежения автомобил.
— Имате ли точен адрес? — попита, докато си проправяше път към шосето.
— Не, за съжаление. Мисля, че мястото се казва Сьодра Тантулунден. Друго не знам.
Сьодерстет беше благодарен, стори му се искрена, наистина искрена, и се обади на Хюлтин.
— Мисля, че го спипахме — запази спокойствие. — Вила в Танту. Район Сьодра Тантулунден. На родителите.
Мълчание. Ледът се топи. Топи се в целия град.
— Тръгни към Кметството — забави се Хюлтин.
Без ни най-малка представа защо, Сьодерстет подкара към Кметството. Градът пустееше. Когато се заспуска по „Хантверкаргатан“, Хюлтин пак позвъня:
— Чуват ли ме всички — почти викаше. — Набелязали сме вила в Танту. Сборен пункт края на „Лигнагатан“, последната пресечка от „Хорнсгатан“ надолу към Хорнстул. Ще атакуваме сами. Всички да се отправят натам незабавно. Без Арто. Ще ти се обадя след секунда.
Маздата пред Росунда за миг се отърси от летаргията. Йелм подаде рязко газ и Чавес полетя към облегалката.
Пристигнаха първи. Жива душа не се мяркаше. Танту се гушеше като затънтено селце насред големия град. Тук-там мъждукаше светлинка от къщурките на хълма. Някъде горе се намираше Йоран Андершон.