Хюлтин млъкна. После кимна и всички се спуснаха по тревистия склон до Тантулунден, сгушен в непрогледната тъмнина; частица притихнал мрак в шумните отблясъци на града.
— Тук ще бъде сборният пункт — прошепна Хюлтин, разгъна картата и раздаде малки джобни фенерчета и радиостанции, които изрови от една чанта. — Използвайте слушалките. Дръжте и мобилните телефони включени, за всеки случай, но за бога, не звънете помежду си, освен ако не е крайно необходимо. Защото се чува. Дори и фенерчетата са в случай на нужда. Хорхе, Шещин и Арто, имате ли нещо подходящо, с което да отворите ключалките? Иначе нося в малката чанта за спешни случаи.
Всеки взе каквото намери.
— Хайде, на работа — прикани ги шефът.
Хорхе запъхтя по склона и изчезна от поглед. Почакаха пет безкрайни минути, докато чуят гласа му в слушалките:
— Окей — прошепна задъхано. — Пункт едно зает. Празно беше, слава богу. Но във втората къща, покрай която ще минеш, Пол, има някого. Мъж седи на верандата и гледа към залива. Можеш да заобиколиш отзад. Иначе е чисто. За обекта цел важи следното: черни щори, спуснати на прозорците. Зад тях има движение. Долавям светлина. Йоран Андершон е вътре. Повтарям: тук е. Идвайте.
— Останалите тръгват. Не предприемай нищо, преди да заемат позиция. Край, засега — прекъсна Хюлтин, противно на правилата.
Холм и Сьодерстет поеха вляво, Йелм — нагоре по следите на Чавес.
Мъжът беше слязъл от верандата и се разхождаше между розите в градината посред нощ.
Йелм се скри зад един храст. Трите минути чакане му се сториха часове. Виждаше черния силует в мрака, бавно и леко опиянен, да гали любимите си рози. Чу в слушалката първо Шещин, после Арто. И двамата бяха стигнали. Наблюдателните им пунктове също бяха празни. Усети напрегнатото им очакване, но не можеше да помръдне. Най-сетне мъжът се насити на нощното си занимание и се върна на верандата. Оригна се шумно, когато Йелм се промуши зад гърба му и се добра до Чавес, който го зяпаше с опулени очи в тъмнината.
— Какво, по дяволите, стана? — попита той.
— Твоето старче реши да потанцува малко с розите. Клечах на метри от него. Нещо ново? — попита и докладва в радиостанцията, че е на място.
— Не — отговори Чавес, докато Йелм още бърбореше: — Добре. Някой вижда ли процеп между щорите?
— Пункт едно — обади се Чавес. — Никакъв процеп от тази страна.
— Пункт две — беше ред на Холм. — И от тук няма. Виждам целта малко по-лошо, отколкото предполагах. Мярка се само горната част на прозорец с щора.
— Пункт три — каза Сьодерстет. — Виждам само лека ивица светлина отстрани на щората, нищо повече. Никакво движение. Ще се обадя, ако забележа нещо.
Йелм се обърна към Чавес. Или по-скоро към силуета му.
— Как, мамка му, посмя да кажеш, че той е тук? — прошепна възмутен.
— Кълна се, че видях движение — шепнеше латиното. — А и Арто видя светлината. Сигурен съм, дявол да го вземе. Вътре е.
Вилата отсреща беше потънала в мрак. Нямаше и намек за признаци на живот.
Нощта бе свъсена и студена. Луната приличаше на хилава запетайка, която едва се мержелееше. Самотни звезди проблясваха слабо в далечината. Като че се намираха на някакво безлюдно, провинциално място. Родният край на Йоран Андершон, помисли си Йелм.
Трепереха в тъмните къщурки. Чакаха. Чуваха дори мислите на Хюлтин, останал в подножието на хълма. Нямаха определен план, това беше сигурно. Ковеше се на момента.
— Ще действаме ли? — не изтърпя Йелм.
Тишина.
— Вероятно сме изправени пред ситуация със заложници — разсъждаваше на глас Хюлтин — в лицето на Алф Рубен Винге и Аня Парика. Нахлуването може да ги убие.
— Защо изведнъж са му притрябвали заложници?
— Заради това, което спомена в разговора си с него. Ако Винге е дошъл заедно с Аня. Оставил е Хелена Брандберг жива, въпреки че му е струвало записа. Не иска да убие Аня. Има си списък и стриктно го спазва. Но ето че е изненадан: мъжът е в списъка, но жената не е и не знае как да постъпи.
Отново тишина. Студен вятър духна по пътечката и отвя няколко стръка трева, които бавно се завъртяха във въздуха.