— Има една възможност — каза Йелм в радиостанцията.
— И каква е тя? — слушаше Хюлтин.
— Да изчака.
— Какво?
— По-скоро кого. Мен — добави Пол Йелм.
Пак млъкнаха. Шумът от нощния трафик в далечината се приплъзна в тишината и се превърна в част от нея. Чу се бухал, като изтръгнат от покоя.
Чавес се поразмърда. Беше извадил пистолета си. Времето спря. В слушалките изпращя глас:
— Видях го — беше Арто Сьодерстет. — Видях пистолета в процепа до щората. Мярна се за секунди. Обикаля вътре.
Стрелките пак се раздвижиха. Дълго, приглушено тиктаканията в мозъците им отмерваха всяка секунда.
Мълчанието на Хюлтин.
Решението.
Вилата, заради която бяха дошли, продължаваше да пустее. Но нещо се беше променило. Премина сянка, може би повече от една. В този момент телефонът на Йелм звънна. Обичайният слаб сигнал мощно се разнесе в тишината като камбанен звън. Отговори възможно най-бързо.
— Звънна, нали — каза Йоран Андершон в слушалката. — Добре се чу. Значи ти си бил в къщата отсреща. Чаках те.
Йелм онемя. После попита с глас, който сам не разпозна:
— Живи ли са?
— За единия от тях е въпрос на дефиниция — отговори убиецът. — Девойката е уплашена, но е жива. Старчето беше като умряло още когато влезе.
За пореден път тишина. Чавес държеше радиостанцията до мобилния телефон. Всички чуваха разговора.
— Какво смяташ да правиш? — попита Йелм.
— Какво смятам да правя? — иронично повтори Андершон. — Зависи от теб.
Йелм въздъхна дълбоко.
— Ще вляза — отговори полицаят.
Сега беше ред на Андершон да притаи дъх.
— Хайде, направи го. Но този път без оръжие, скрито отзад. И без включен предавател.
Разговорът прекъсна.
— Ян-Улув? — извика Йелм в радиостанцията на Чавес.
— Не е нужно да влизаш — каза Хюлтин.
— Напротив — отвърна Йелм и даде оръжието си на Чавес. После остави якето, радиостанцията и мобилния телефон на пода.
Хорхе го погледна в тъмнината, хвана го за ръка и прошепна:
— Вдигни малко шум, когато влезеш, за да мога да се добера до левия прозорец. Чакам отвън.
Йелм кимна. Впуснаха се в нощта. Латиноамериканецът спря зад къщата, докато той заобиколи зад ъгъла. Само по тениска и с вдигнати ръце, пресече малката пътечка. Няколкото метра му се сториха безкрайни. Би трябвало да му е студено, а не усещаше студ. За миг си представи, че тича нагоре по стълбите на Миграционната служба в Халунда.
Вратата беше открехната. Не се виждаше никой. Само ярка светлина.
Стъпи на малката веранда и се промъкна през тесния отвор.
На вратата висеше малък мобилен телефон. Нарочно си удари главата в него. Докато утихне шумът от разклащането, забеляза с крайчеца на окото, че Чавес пресича пътеката.
Светлината от малката лампа на тавана беше слаба, но заслепи свикналите му с тъмното очи. Отне му малко време, преди да различи каквото и да било. На пода в далечния десен ъгъл забеляза две фигури: завързани, с тиксо на устата. Светлосините очи на Аня Парика бяха широко отворени, Алф Рубен Винге беше притворил своите. Тя седеше, той лежеше, свит като ембрион. Телата им не се докосваха. До лявата стена имаше малко, разхвърляно легло.
Гнездото на любовта, спонтанно помисли Йелм.
На стол, вляво от вратата, седеше Йоран Андершон. Изглеждаше досущ като на снимките и се усмихваше плахо. В ръка държеше пистолета със заглушител на Валери Трепльов. Беше го насочил право към гърдите на полицая от двуметрово разстояние.
— Затвори вратата — заповяда убиецът — и седни на леглото.
Йелм направи, каквото му заповяда.
— Така — одобри Андершон, с насочено през цялото време оръжие. — Снайперистите кръстосват отвън, а?
Полицаят не отговори. Не му идваше нищо наум.
— Спомняш ли си какво ти казах, че ще направя, ако продължаваш да тормозиш Лена? — попита Андершон с изкривена усмивка. — Току-що говорих с нея. От тук. Не се чувстваше добре.
— Но едва ли е заради нас, нали? — колеблив бе Йелм.
— Попитах те дали си спомняш какво казах, че ще направя — Андершон се ядоса.
— Спомням си.
— И въпреки това влезе?
— Ти не си убиец.
Мъжът се засмя високо, но сдържано. Странно изявление на човек, към чиито гърди е насочен пистолет, убил петима души.
— Ти самият искаш да спреш.
— Нима?
— Не съм напълно сигурен кога е настъпила промяната. Различни моменти може да са поставили началото. Знаеш ли?
— Не.
— Първите две убийства бяха безупречни. Нито следа. Какъв талант! Но после, във всекидневната на Карлбергер, когато си стоял, както обикновено, погълнат от прекрасната музика, и си вадил куршумите от стената с пинцетите, тогава се е случило нещо. Оставил си един куршум. Нима те е загризала съвестта?